2. varg1
3. radostinalassa
4. mt46
5. leonleonovpom2
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. hadjito
10. sparotok
11. zaw12929
12. getmans1
13. bosia
14. rosiela
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
Име: Ros Mistral Пол: жена Град: София Професия: свободна Интереси: -изкуството във всичките му форми\r\n-история-древна-траки\r\n средновековна - Франция\r\n-религии\r\n-нищо съвремено не ми е чуждо |
Тамплиер
Чест и вяра
Справедливост и преданост
Могъщество и сила
СПОДЕЛЕНИ МИСЛИ И ЧУВСТВА ЗА САМОЖЕРТВАТА НА ЖАК ДЬО МОЛЕ КАТО ДУХОВНО ПОСЛАНИЕ
Жак дьо Моле!
Колко много исторически трудове, колко много художествени произведения ни потапят в мистиката и ореола около името на последния Велик Магистър на тамплиерите. А, и дали е последният…….
Тамплиерите! Кои в същност са били те? Защо и до днес името им се споменава с респект или боязън, с преклонение или пълно отричане Останали ли са далеч в миналото или са сред нас и ние част от тях. Какви тайни са пазели – тайни, които са можели да разрушат устоите на църквата. Тук всеки има своята версия, но загадката остава.
Да се върнем 1000 години назад в историята.
Ерусалим, родното място на християнството е най-важният град през Средновековието, устоял на редица нападения, окупиран или разрушаван през вековете. Но през 11 век, селджудските турци завладяват свещеният за християните град . Ислямът се разпростира бързо в Близкият изток. Светите места са заплашени от унищожение.
През 1050 год във френският град Клермон Феран, папа Урбан ІІ призовава западните християни да се отправят на Изток, за да си върнат загубеното. Започва една от най-кървавите свещени войни в историята на човечеството – Кръстоносните походи.. От редиците на кръстоносците се раждат рицарите тамлиери, уникално предани на вярата монаси и безстрашни войни. Тамплиерите се обособяват като елитна част, прочути със своята смелост и чистота, които имат славата на безмилостни защитници на вярата. Когато за първи път се появяват на сцената, те запленяват въображението на хората.
Орденът е основан е от деветима френски благородници, а репутацията му расте с броя на неговите членове. Скоро Орденът става легендарен, но покрит с тайни и митове. Група мъже, не се страхуват от смъртта и са готови да станат мъченици в името на Господ. Религиозен орден със солидна репутация, като пазител на свещени реликви и познания, особено такива свързани с името на Христос и притежават божествена сила. Не случайно френският крал Луи Свети построява храм и готическа църква, в който съхранява част от тези реликви, които колекционира. Реликвите дават престиж, богатство, сила. Рицарите тамплиери построяват крепости, замъци, поставят началото на готиката като стил в архитектурата, а извисилите се към небесата катедрали построени от тях навсякъде в Европа носят мистиката в себе си. Познанията им в областта на езотериката, алхимията „ Философският камък или умението да се управлява вътрешната жизнена енергия” , са също така обект на преклонение и респект. Благородници и кралски особи са правили дарения на Ордена с надежда да си осигурят място в Рая. Орденът е една от най-влиятелните и богати институции в Европа. През 194 годишният си живот далите обет за бедност рицари владеят близо 1500 крепости в Западна и Средна Европа, пристанища, цели градове, притежават безмерни парични богатства. На тях предписват създаването на първите банкови документи, с които управляват паричният поток на Запада.
Факт е, че са абсолютно независими от държавна и църковна власт, свободни от опека и се молят в свои молитвени храмове Над тях е само Бог, защото и папата им е патрон про форм. Но само за това ли ги възприемат като изключително опасни. Били са предвестници на новият световен ред, който е щял да промени из основи центровете на властта, ценностни системи, каквото и да е значело това в онзи исторически момент.
Към средата на 12 век каузата на кръстоносните походи на изток започва да отмира. През 1225 год рицарите на храма напускат за винаги Светите места. Някои от тях се установяват в Кипър, много се връщат в Европа и отиват във Франция. Те още се надяват, ще се бият отново. Жак дьо Моле, който е избран за Велик магистър през 1265 год им обещава това. Застаряващият воин мечтае да си върне Ерусалим и прави всичко възможно да осъществи намеренията си. Усилията му в това отношение са добре документирани.
Но, сега орденът е изправен пред друг враг – Филип ІV Хубави, кралят на Франция и внук на крал Людвик Свети е бил екстремист с месиански комплекс. Мотивиран от желанието да бъде най-християнският крал в Европа, не се спирал пред нищо за да постигне тази цел. Той добре осъзнавал заплахата, наречена тамплиери, допълнена от унизителният отказ да бъде приет като почетен член на Братството, като по този начин му бъдат опростени дълговете към Ордена. Кралят решава да елиминира тамплиерите и заграби богатствата им духовни и материални. Но той няма власт над тях. Те се подчиняват единствено на папата. Ето защо като решава да ги дестабилизира, Филип ІV манипулира слуховете, които са се носили за тамплиерите и са клеветили Ордена. Те са били като отрова, която кралят използва умело за да ги унищожи. Обвинението идолопоклонничество прибавено към най -страшното – ерес е съкрушително, защото Орденът е създаден да защитава вярата, а не да я предава.
Следват арести. Великият магистър Жак дьо Моле е затворен с още 104 обвинени. Но той е служил вярно на Ордена 42 години. Със сигурност обвинението няма да издържи. Мъченията са били обичайна практика на съдебните процеси по онова време. Изтезанията на които Филип IV подлага обвинените, не са за да бъде призната истината, а за да признаят Неговата истина. Това е катастрофално за ордена и шокира общественото мнение в Европа. Въпреки това кралят не може да успее осланяйки се само на светската си власт, защото Рицарите на Храма като велик религиозен орден са били под покровителството на папата. Но за зла участ, папството в лицето на Климент V е било много слабо, тъй като той е бил марионетка на краля. Бил е принуден не само да заговорничи с него, но и да премести папството от Ватикана в Авиньон. На практика Климент V е бил заложник. Въпреки това е имал право и го е използвал за да инициира анкета, но този път от името на църквата.
Истината за тези събития не е била известна до скоро и откриването на един драматичен документ през 2003 год в архивите на Ватикана хвърля друга светлина върху събитията. Така нареченият Шинонски документ. Той е бил изгубен 700 години. Но това е оригиналният документ от поведеният разпит от кардиналската комисия на Великия Магистър и другите обвиняеми. Документът по същество ги оневинява. Векове наред обществото е вярвало, че папата е осъдил тамплиерите, но истината е друга. Папата им дава опрощение, защото се е убедил, че техните т.н. еретични действия са били тест не само за покорност, но и за твърдост, за да бъдат готови да защитят християнската вяра, ако попаднат в ръцете на мюсюлманите в Светите земи и за сетен път доказва, че тамплиерите са били силни, смели , дисциплинирани и духовно мотивирани мъже. И тук Филип хубави изиграва последната си карта. Той поставя въпросът така-или папата ще ги осъди или кралят с помощта на кардиналите ще създаде отделна църква независима от римокатолическата. Залогът е бил религиозната власт в Европа. Климент V се оказва не само физически, но и морален заложник и отстъпва. Орденът формално е ликвидиран на събора във Виен на 22 март 1312 год. Репутацията на тамплиерите е хвърлена в калта. Но остава и още една пречка. Великият магистър Жак дьо Моле, за самопризнания е осъден на доживотен затвор.
Кой може да гарантира, че е имало самопризнания......
Чувайки присъдата си, той яростно възнегодува и отхвърля всички обвинения от себе си и Ордена. Демонстративно хвърля в лицето на папата опрощението, което е получил. „Никога на съм допускал тези грешки. Орденът е чист, той е свещен и аз ще го защитя”. Така Великият магистър избира мъченическата смърт на чистите – кладата.
Същият ден на 18 март 1314 год., по заповед на краля, вечерта в центъра на Париж, на остров Сите пред катедралата Нотре Дам дьо Пари се събира огромна тълпа от хора. Присъства и целият кралски двор. Жак дьо Моле и прецепторът на Нормандия Жофроа дьо Шарне са изгорени на кладата. В историята остават думите изречени в предсмъртният му час отправени към неговите обвинители „ В името на Божието правосъдие Ви призовавам да се явите заедно с мен пред Божия съд до края на тази година, защото аз съм невинен” Тълпата е стъписана, стресната от думите на тамплиера ” Само който не се страхува от страшният съд може да ги изрече. Значи е невинен.”
Е ли е възможно ерудит от световна величина, безстрашен войн, духовен исполин, защото само такъв може да бъде Великият Магистър на Ордена Жак дьо Моле да изрече проклятие…..Или неговите думи са пророчески….
Призивът му към духовен съд е предизвикателство към съвестта не само на тези, които инициират процесът, но и към всички, които макар и с ужас но пасивно следят развоя на събитията. Емблематичната му смърт и саможертва не са ли послание към поколенията Отговорът на Историята е оглушително мълчание. Да…но не и забрава.
А може би това е била целта. Мистериозното изчезване на ордена на тамплиерите, който отново да се възроди като феникс от жаравата, която тлее столетия.
480 години и по късно пред ешефота на Людвик ХVІ един санкюлот се повиква „ Жак дьо Моле, ти си отмъстен”.
Противно на твърденията на историците които се интересуват само от това в което Римската църква от периода на кръстоносните походи иска да вярват, Орденът на тамплиерите не е предал наследството си след седем годишно преследване. Това е било, както можем да го наречем „първа фаза” от съществуването му.
Преди мъченическата си смърт, Великият Магистър Жак дьо Моле предал устно своите пълномощия на Жан Марк Лармениус, който бил единодушно признат Велик Магистър след смъртта Му. Лармениус запазил и предал на Ордена / Carta Transmissionis / Хартата на приемствеността. Тази Харта е все още един от ръководните документи на съвременният Орден.
Орденът на тамплиерите продължил съществуването си тайно с непрекъсната поредица от Велики магистри. . Едва през март 1705 год няколко френски благородници направили Събор на Тамплиери във Версай. Те избрали Филип Херцог Д’Орлеан, по късно Регент на Франция за 41-ви Магистър на Ордена. Той официално подновил и легитимирал Ордена на Храма като Светски Военен Рицарски Орден. След неговата смърт трима принцове на Бурбоните били Велики магистри до 1776 год. Херцог Кос дьо Брисак поел поста от тях до екзикутирането му по време на Френската революция,но предвидливо предал преди това Хартата на приемствеността на Радо дьо Шевилон. Орденът оцелял през Революцията. Преживял период на благоденствие във Франция в началото на 19 век, когато много хора с високи длъжности и благородни санове пожелали да бъдат приети за Рицари и Дами.
Орденът се разраснал - повече от 20 манастира във Франция. Приорати основани във Великобритания, Белгия, Германия и Швейцария. Били основани легации в Швеция, Бразилия, Индия, САЩ (Ню Йорк).
През 1940 год, когато Франция и Белгия са превзети от Германия, Принцът Регент Емил Климент Ванденбуг, който живеел в Белгия, за да осигури оцеляването на Ордена предал своите правa на португалския благородник и Гран Приор на Португалия Граф Антонио Кампейо Пинто де Соуса Фонтес.
Духовността на Ордена на Тамплиерите вдъхната от тази на свети Бернар, посветена на почитта към Дева Мария и възхваляваща Старият завет, може да бъде възприемана като безукорна вярност към църквата. Прието е да се мисли, че Тамплиеите са жертва на съюз между папата и капетингите, но се вписват в историята на Средновековието с огнени букви и кръв поради причини, които не знаем.
Трагедията причинила разпръскването им, днес събужда чувство на справедлив гняв и каузата им е привлякла като с магнит симпатия и уважение като към заслужили мъченици – войни, философи и духовници. Истината е най- добрата почит, която можем да отдадем на светците отдали живота си за духовността. Истината такава каквато е. Всичко може да се отрече с лека ръка, но никой не може да оспори уменията, знанията, които тамлиерите правят достояние на света и благодарение на които започва една нова епоха – епохата на Ренесанса.
18 март!
Един Месия напуска този несправедлив свят!
Преданието говори, че без стон душата му се отправила в небитието.
Преданието говори, че там от огненото кълбо на кладата, една протегната длан към небето е посочила пътят на тези, които ще го следват. Жак дьо Моле завеща свещенният девиз – Свобода, Братство, Равенство и Любов.Тя е послание към всички, които със сърцето и душата си са поели мисията на живота си и са положили клетва да защитават каузата на духовно богатите рицари на Храма. Неговата личност неговата гибел остават, не следа, а маркират пътя на хуманизма, науката и духовното развитие за столетия наред.
Боготворени и отричани, почитани и отхвърляни, днес 700 години по късно можем да заявим, че без съществуването на тамплиерите Европа и светът нямаше да бъдат същите. .
Ros Мistral
Прочетен: 2323 Коментари: 2 Гласове: 12
Последна промяна: 02.01.2014 03:25
ЖАРАВАТА РАЖДА ОГЪН
Споделени мисли по повод
185 год от раждането на Отец Матей Преображенски
Малко в страни от магистралата Севлиево – Велико Търново се намира една неголяма, красива каменна постройка, наподобяваща параклис. До нея, каменна статуя на свещеник с книга в ръка и развято от вятъра расо. Всяка година минавам покрай тази архитектурна композиция и никога нито една от фучащите по пътя коли не спря или поне не намали ход.
Винаги си задавам един въпрос. Замислят ли се тези забързани в ежедневието си хора, коя поредна българска светиня подминават… Неосведоменост или безразличие… Няма значение кое от двете, но е страшно да подминеш в бяг историята си, да загърбваш свети личности, чиито имена се споменават бегло само на площадите при национални празници. А колко от тях минават под общ знаменател като народни будители.
Тук се замислям. Добре ли е да имаме един ден в годината, в който да ни припомнят някое позабравено име, име на светла личност, за чието дело понякога знаем нещо, а по често почти нищо.
Защо само нашият народ има ден на народните будители. Нима някога е заспивал и е трябвало да бъде буден…
Странно, народ, който съществува хилядолетия /по официалната ни история 1330 г, народ факелоносител в духовната история на човечеството. Създал уникален език, древна писменост, една от най-разпространените философии – Орфизма, тълкувател и пазител на Христовото учение в най-чистият му вид – Богомилството. Този народ има нужда от будители…?! Тези, които обединяваме под това име са синове, следовници, разпространители на най-чистото и святото, което носи името – българин. Всеки един от тях трябва да намери място в народната памет, като уникален, а не обобщен образ.
Днес, след 185 години, ще отгърна една страница от многотомната история на България, в която с десетина изречения се споменава името на позабравена от народа ни и недооценена от историците личност.
Но, за да я илюстрирам по-добре, ще си позволя да се върна столетия назад в миналото ни.
620 години ни делят от онзи момент, в който българската история се преобърна.
Лето 1393 –то !
Падна Търновград!
Беше предаден!
Най-после се осъществява мечтата на онези, които хилядолетия се опитват да унищожат създателите и разпространителите на най-древната цивилизация – Българите!
Да, формално българската държава престава да съществува, защото целта да бъде претопена в морето на Османската империя, като че ли става факт.
В онзи зловещ момент един свят човек, пред когото се е прекланял целият народ, пред който се прекланяме и днес – българският Патриарх Евтимий Търновски, изрича пророческите слова. „България винаги ще живее!” и с кръст в ръка тръгва по пътя на своето физическо заточение.
Подчертавам - физическо, защото никой, никога не може да окове във вериги, никой, никога не може да скрие зад каменни стени един жив дух. Опазването на българският дух не е исторически феномен, а една закономерност, която по своята значимост е епохална, защото надхвърля половин хилядолетие.
И благодарение на кого, как и какво успява да запази своят език, писменост, религия, своята култура и история народът ни. Първо, българинът не познава значението на понятието робство в онзи смисъл, както е общо прието. Той никого не е поробвал. Робство под никаква форма не е съществувало на българските земи. Тази дума няма значението, което и се придава днес. Да, той не може да понесе националната, социалната и икономическата зависимост, не може да се примири с опитите да му бъде наложена друга религия, друга култура и начин на живот. Той с пълно съзнание се стреми да съхрани, своята идентичност. Естествено, че не може да се пребори с могъщата в онзи момент Османска империя, простряла се на три
континента. Няма сили да отхвърли и двойното посегателство – това на вечният си враг Византия, която влязла в пределите на същата тази империя, запазва своето религиозно право и не само това, но става единственият подбудител за унищожаването на Българската Патриаршия, което не е постигнала през вековете на непрекъсната вражда и да заличи от лицето на земята всичко българско - църкви, паметници, древни градове и светини….
Какъв е единственият изход на българина - да съхрани в паметта си религия, култура, знания. Но как и къде… и съкровено запазва своите манастири. Манастирите поемат тази не лека задача и както показва историята, успешно се справят с нея.
Манастирите израстват като средища, които акумулират всички възможни при създадените условия форми на обществен живот – религиозен, икономически и културен. След чуждото нашествие и завоеванието, първата задача на манастирските средища е оцеляването, втората – спасяването на духовността, на писмената традиция, на книжовността, а третата – изнасянето и отново в народната памет.
Те са не само духовни и религиозни пазители, те са и онези будни места, в които започват да бъдат привличани младежи, които отричайки се от светския живот, стават духовни водачи, защитници и просветители на своя народ. Преминават през специални обучения - добиват физически, духовни и светски знания, те са специално подготвени да поемат един не стандартен път, начин на живот и работа не познати никъде другаде. Таксидиотство. Не случайно монасите преминали през тази своеобразна школа са получавали специален диплом, удостоверяващ уменията, знанията и задачите им. Не случайно, там, където не са успявали да въздействат силата на парите и общественото положение, целите са постигани с авторитета, ерудицията на монаха таксидиот, приеман еднакво добре от българи, турски управници и византийски духовници. За таксидиотите може да се говори много, но днес вниманието ми и насочено само към един от тях.
И след това отклонение ще се върна в началото, там, където оставих на пътя параклисът – костница и едно познато, но не съвсем име - Матей Преображенски – Миткалото.
Странна съдба има този човек . Като че ли е бил орисан от най-ранно детство да се скита сам по пътищата, да се раздава на другите и да получава благодарност докато е жив и забрава след смъртта му.
Моно Петров Сеизмов, както е светското му име е роден през 1828 год в Ново село, Великотърновско. На девет годишна възраст остава сирак, загубил родители, братя и сестра. Тежка участ. Но дали имено тя не става причина това дете, останало само на произвола на съдбата да поеме по един път, който ще го изведе до духовно извисяване и предопредели мисията му на духовен водач на своя народ.
Първите години учи терзийство в Дряновския манастир, в който става и послушник. а през 1848 е подстриган като монах в Преображенския манастир. Именно тук, той за първи път се докосва до онова, което ще осмисли живота му - Вярата и Познанието.
Пътят му минава през Рилският манастир, за го отведе в Атон. Престоят му тук е кратък, но достатъчен за да му покаже нови хоризонти и в следващите години посещава Йерусалим, Русия, Влашко. Говори 5 езика – освен български, турски, руски и сръбски.
Отново се връща в Света гора, където прекарва още 10 години. Но, това не е пасивен престой. Матей Преображенски получава сериозно за времето си образование в манастирските библиотеки.
Чете повече светски, отколкото богословски книги - механика, математика, физика, философия – проявява невероятна разностранна инженерна мисъл
- Знанията от съчиненията на Диокурит с наследени от древноегипетската медицина рецепти, го подготвят за народен лечител
- Анализи на глаголическите букви от пергаментови листове, скрити от вековете в Синайски манастир, откриват неизвести факти за значимостта на миналото ни и изпълват душата му с гордост
Не преминава през светските училища, но стига до такова интелектуално и духовно развитие, каквото по онова време нямат дори хора завършили реномирани европейски университети.
Всеки един от тези аспекти е достатъчен да изпълни един човешки живот, но не и неговия.
Матей Преображенски вгражда духовни ценности от първите столетия на българската държава във възрожденското битие на народа ни.
Извежда до върха на Възраждането традициите на първите български апостоли да съчетават проповедите в черквата, с всекидневната практическа човеколюбива работа.
Той следва заветите на изихизма – философската сърцевина на Търновската книжовна школа, която според най-новите схващания, далеч не е примирение и бездействие пред световното зло
Тези енциклопедични знания не остават скрити зад манастирските стени.
За него казват – знаел е всичко, можел е всичко. Показвал и раздавал знания без да търси отплата.
Отец Матей е първият, за който е известно, че решава да използва силата на вълните и създава „морска мелница” на брега на Бяло море, съборена от завистливи атонски монаси. /само за сведение първата в света централа, която използва енергията на приливите и отливите е построена във Франция през 1966 г/
Още в Рилският манастир изработва два модела пушки. По късно с тях ще се сражават въстаниците от Априлското въстание и Ботевите четници. А с 12 цевна пушка, с която е в Белград, в Легията на Раковски, ще изплаши до смърт турците. Защото отец Матей намираме и до идеолога и космополита - до безсмъртния Раковски.
Модел на създадения от него дървен топ, намира място в световния музей на оръжията – лондонският Тауер, като единствен по рода си образец на оръжие, което продължава да предизвиква удивление и днес.
Само това ли можем да кажем за Матей Преображенски? Не, той продължава да ни изненадва.
Прозвището Миткалото, както е известен сред народа, носи в себе си лека закачливост и много топлина, като към много близък човек, народен, защото през следващите години, той не спира нито за миг. С расото си, с което никога не се разделя, като че ли то му служи като броня, броди из цялата страна.
Негов дом е всяко кътче от България. Негова стряха е всеки български дом.
В преметната през рамото торба, ще намерят място и Паисиевата история и книгите на Раковски, жития и псалтири, нравоучителни забавни книжки, календарчета, учебници, речници – първата в света подвижна книжарница.
Отец Матей написва над двеста притчи, разкази, стихове, издава шест свои книги. След Кримската война, в периода в който българската православна църква преживява болезнен момент, в България скитат много мисионери, предимно евангелисти. Тогава, като духовник и защитник на православието, пише брошури и книги:
- „Православният глас против протестантите”
- „Притчи Варламови с други йоще прибавления от Пролога”,
- „Приказки или нравоучителни примери”,
- ”Защита на православието, нападнато от протестантите с разни брошури”.
Защото, като таксидиот той знае, че тоягата служи за отбрана, но най великото оръжие е Словото. За това просветителската му дейност е огромна по обем и значение.
Невероятен психолог, той знае как да се докосне до всяко българско сърце.Отец Матей притежава дарбата и използва всяко свое умение и познание за да спечелва любовта на хората. Какво по ценно от това да научи стопаните на един дом как да подреждат овошките, зеленчуците, да отглеждат буби, да преорат нивите, как да ги засеят, за да изхранят многолюдната си челяд. Когато имат нужда да използва лечителските си умения. Не е ли това най-добрият начин да спечели доверието на хората, да отворят дома си, и душите си и да посее мъдрост. Можем ли да си го представим след изпълнен с динамика ден, приседнал на одъра до огнището, да чете на захласнатите деца стихове от своята любомъдра книжица:
„.За всяко нещо човек се надее,
Докат младост йоще в него владее.
А когато замине младостта,
И започва да пристига старостта-
Тогава сичко почне от сърце да истива,
Защото веки на свършок живот отива.
И не са старай веч нови науки да учи,
Ако ще би от тях и с кола имот да получи.
Заради това ,възлюблени дети,
Учете се докат сте во млади лети,
Докат йоще Вас владее младост,
Чи като пристигне старост -
Тогава да не ви е жалост „
Мило, наивно, непосредствено, но и поучително звучат стиховете му
Отец Матей е бил учител в Балван и Ветринци.
Основател е на читалища в Сухиндол, Мусина, Михалци, Горно Сливово, Ново село. На него дори и сценичното изкуство не му е чуждо. Там поставя пиеси, и се изявява като майстор на специални ефекти
Но, да не си го представяме като, човек, който обикаля от село на село и град след град, за да смайва с умения.
Създава земеделско дружество в с. Мусина, а през 1872 год първата трудова кооперация в село Михалци.
В Батошевският манастир плод на неговата инженерна мисъл е воденица задвижвана от пясък, а в с Михалци – водна помпа.
Идеята му да изработи вечен двигател т.н. от народа „перипетомобиле” остава неосъществена.
Но,… има едно творение в неговият живот, пред което дъхът ми спира. То ми дава представа за онези невероятни умения и знания, заради които не случайно е наричан българският Леонардо Да Винчи. Матей Преображенски – Миткалото е създател на Вечния Календар. Трудно ми е да си представя, как сам човек, самоук, може да създаде календар на времето. Най-точният до сега, не копиран от никъде. Лично за мен това е епохално. А този календар е факт и „работи” безотказно до ден днешен, съхраняван в историческият музей в гр. Павликени.
Най-голямата философия и най-голямата загадка и за днешните учени е Вечният календар на Миткалото.
Верен син на времето в което живее, Отец Матей не само че не остава чужд на повика на епохата,но освен участник в Легията на Раковски, в четата на Панайот Хитов, съвместната работа с Ангел Кънчев, то той става и основоположник на революционната мисия в България. За него не революционното насилие е било главно средство за борбата за освобождение. Идеята за създаване на вътрешни революционни комитети е приложена от Матей Преображенски. От него тя е приета от Левски. Нека не забравяме, че когато те се срещат в Легията на Раковски, Отец Матей вече има много по голям житейски опит и контакти и интелектуално превъзходство. Задължително трябва да разчупим догмите, не като величаем или омаловажаваме заслуги. Нека да бъдем обективни и дадем на всеки един заслуженото. Именно той показва на Левски създадените от него първи огнища на народното пробуждане и му показва верния път към хората. Двамата взаимно се допълват, работят заедно, свързва ги приятелство.
Защо всичко това е забулено в забвение.
Матей Преображенски е бил куриер на Търновският революционен окръг. В своите скиталчества пренася тайно революционната поща, оръжие, пари. Основаните от него комитети в никакъв случай не са по-малко от тези на Левски и в много случай се препокриват като райони на разпространение. Смелостта му е пословична. Единствен той се осмелява да иска лично обяснение от поп Кръстьо, за предателството на Левски
Единствен той след смъртта му, когато страх е обхванал цяла България пренася от Търново до Белград писмо, в което пише, че революционната борба в България не е спряла.
Заедно със Стефан Стамболов продължават да подържат духа на българите. Отново възстановяват западналите комитети и в продължение на две години създават нови.
Защо никой не говори за този подвиг ?!
И в разгара на тази дейност, през 1875 съдбата се намесва коварно. Известеният с древните умения лечител, помогнал на незнайно колко хора при своите странствания, нелепо умира на 47 години от… „ухобол.” /предполага се менингит развит на база остър отит/.
Дали в последните си часове, този чутовен герой, си е дал сметка за епохалността на своите действия и мисията, на която е посветил живота си. Или верен на пословичната си скромност, си е отишъл без шум и… дано не е бил сам, а е имало поне една добра ръка, която да държи неговата.
Гледам , този издялан от камък образ… Нима и днес, това уж не живо творение, не излъчва благородство, интелигентност, нима и мъртвият камък, днес не въздейства.
Искам само да си представя истинското чародейство, с което този, нестандартен човек е омайвал хората, които са имали невероятният шанс да го срещнат през живота си.
В класификацията герои, обикновено намират място личности, които са загинали на бойните полета или са били убити, заради делата си.
За героизъм броим това, което на пръв поглед е драматично. А кое е по трудно да умреш или да устоиш и продължиш… Смъртта е загадка и за това в народното съзнание е драматична, героична.
Отец Матей е едно величаво и достойно име в нашата национална история. И тук се изкушавам да цитирам до край един текст от книгата на Румяна Николова за Матей Миткалото, който до голяма степен дава представа, защо е забравен днес. Думите и болят, бият през лицето и душата, но са истина.
”Той е твърде български, за да задържи вниманието. Ако беше хвърлил расото като Левски, съдбата му щеше да бъде по-иначе сторена. Ако беше друг папата до сега хиляди пъти щеше да го обяви за светец, я за мъченик или поне за блажен. Но той остана при Бога и Бог остана в него.”
От себе си ще добавя само това. Да, не е канонизиран, защото съдбата му е отредила най голямото, най-святото – да носи името Българин.
Прочетен: 3997 Коментари: 3 Гласове: 10
Последна промяна: 24.10.2013 07:55
БОЛИ МЕ И СЕ СРАМУВАМ, НО ТОВА Е ИСТИНАТА......
ОЧЕРК НА ЕДИН АНГЛИЧАНИН ЗА БЪЛГАРИЯ
“Няма по-прост народ от българския”
Под това заглавие „Невероятно инфо“ пусна материал, който, макар и фантастичен, решихме да публикуваме заради самоиронията.
Огромна популярност сред англичаните придоби очерк на техния сънародник Едуард Стърнс, касаещ България. Под заглавието “Няма по-прост народ от българския” той публикува своите впечатления, опит и разочарование от грешката да си купи имот в нашата държава:
”Напоследък сред нас, британците, стана мода да си купуваме имоти в България. От една страна наистина красивата природа, за каквато ние тук можем само да мечтаем, и от друга – ниските цени на селските къщи, както и примамливите оферти на имоти в затворени комплекси, накланяха везните в полза на решението за една такава на пръв поглед изгодна сделка. Но приятели, не правете тази грешка, която аз направих, не си купувайте имот в България, не стъпвайте там, не правете бизнес и избягвайте каквито и да е контакти с българи. Защото от другата страна на везната натежава неумолимо простотията на българския народ. Простотия убийствена, отчайваща, неизмерима, ужасяваща, всеобхватна, опасна , неумолима, потресаваща . . .!
Българите, аз смея да твърдя, са най-простият народ на Земята. Няма по-прост народ от българския и тука аз бих искал да направя едно разяснение. Под прост народ аз нямам предвид народ неграмотен, неук и необразован. Не! Те са грамотни, но са тъпанари. Те са образовани, но са кухи. Те са интелигентни, но са прости.
Защото неук е народ, който не е имал възможност да се ползва от съвременното образование, от достъпа до информация и от възможността да обменя идеи с народите от целия свят. Но тези народи аз не бих нарекъл прости, защото те живеят в някакво, макар и примитивно, общество, поддържат се и търсят път да се развият. А българите – напротив – те имат огромни възможности, образовани са и осведомени, природата им е прекрасна, географското положение – стратегическо, но всичко това те пропиляват, продават, затриват, унищожават, защото са прости.
Те даже не са народ, а сбирщина от прости хора, защото народността не е просто принадлежност към дадена географска територия, а съвкупност от общи цели, идеи и ценности, съвкупност от общи действия, целящи развитие на цялото общество, общи действия за реализиране на идеите и опазване на ценностите. Но това при българите не съществува. Аз използвам думата народ в техния случай, воден единствено от някакво благоприличие, но ако трябва да съм откровен, бих ги нарекъл сбирщина от идиоти, идиоти в гръцкия смисъл на думата.
Аз дори се съмнявам, че българският народ днес съществува. За мен българите са изчезнали и на тяхно място е останала някаква тълпа. Но не, това е неточно, защото тълпата има някаква обща цел, а те нямат такава; не, те дори не са тълпа. Не, те са случайно попаднали на едно място различни хора, с различни цели, впримчени в географското положение, което по една случайност населяват, и обременени с историята на хората населявали някога това място, за чиито наследници по-незнайно каква логика се смятат.
Какви българи са те? Как тази сбирщина си позволява да петни името на този древен и велик народ?
Нима е възможно това, което те творят днес като история, да бъде вписано в историческата сметка на народ като българския?
Долу лапите, простаци, от името българи!. Вие не сте и не би могло да бъдете българи. Защото за да се наричаш българин не е достатъчно само да се облягаш на гени, а да имаш дух, воля, сила. Не само да каканижеш имена на исторически личности и герои, а да подражаваш на постъпките им, да следваш идеите им, да осъществяваш мечтите им за България.
Но как така, – ще попитате вие – Нима няма нещо, което да обединява тези хора, населяващи тази територия, наречена България? Има разбира се, те имат общи черти, но те не ги правят общност, не ги правят народ – те са продажници, завистници и крадци. Те не се стремят да подобрят своето житие – за тях е достатъчно да се радват на нещастието на другите около тях, а ако случайно не виждат по-нещастен от себе си, то това ги прави нещастни. Те не се радват на постиженията на другите, а търсят начин да ги развалят, окалят и съсипят.
Ако някой реши да направи нещо за обща полза, те го смятат за глупак, присмиват му се и му се подиграват. Парите за тях са водеща сила, за пари са готови да направят всичко; тук понятията чест, законност, морал са просто празни думи.
Но защо – ще попитате вие – казваш, че са прости? Защото те имат всичко, което е необходимо на един човек, за да осъзнае къде греши. Цялата необходима информация относно собственото си положение като нация, относно причините да са в това незавидно положение, относно мерките, които трябва и могат да предприемат, за да се избавят от това положение, но въпреки това, те се надяват да ги оправят именно тези, които са ги докарали до това положение. Те протестират срещу тези, които ги мамят, грабят, използват и потискат, и в същото време оставят бъдещето си в техни ръце. Те недоволстват, когато станат обект на измама, но злорадстват, когато измаменият е някой друг.
Българите смятат себе си за тарикати, това е дума, която трудно бих могъл да преведа на нашия език. Но най-общо казано, тарикатът е мошеник на дребно и на едро, но страхлив мошеник, плах, уплашен, постоянно озъртащ се, но все пак горд, че е мошеник. Но мошеничеството му е такова, че най-често води до неговото собствено падение.
Какъв, ако не прост, трябва да си, за да се радваш на чуждото нещастие, а не да се бориш срещу него. Как може да злорадстваш, че този или онзи чужденец го обрали, измамили и пребили в собствената ти държава и да очакваш да печелиш от него. Трябва да си много прост, за да се гордееш с изобретателността на своите престъпници, чиято жертва утре може да си ти самият.
Трябва да си много прост, за да се гордееш, че познаваш престъпници, и да заплашваш други с тези свои познанства, вместо да съдействаш те да бъдат разобличени и осъдени. Трябва да си много прост и безгръбначен, щом виждаш беззаконията, но не се съпротивляваш.
Трябва да си много прост, за да вярваш, че тези, които нарушават закона – а ти си им гласувал доверие да те управляват, да те съдят, да чертаят бъдещето ти – че те ще въведат законност.
Трябва да си много прост, за да се радваш, че гърците щели да станат толкова зле колкото теб и да не разбираш, че ти продължаваш безропотно да потъваш, докато те продължават неумолимо да се борят. Да не виждаш, че те, дори и фалирали като държава, като общество са на светлинни години пред теб. Че дори заплатите им, по които ти мериш всичко, са в пъти по-големи от твоите нищожни подаяния.
Трябва да си много прост, да работиш за хора, които смятат, че са над закона, да им позволяваш да трупат за твоя сметка тлъсти печалби, да наблюдаваш ежедневно тяхната подигравка с държавността и със самия тебе.
И, ако някой страничен наблюдател вземе, че ти покаже всичките тези беззакония, на които ти си ежедневен свидетел, мислейки, че ги не виждаш, ти просто да свиеш рамене и да кажеш:
“-Ми аз, какво мога да направя?”
Трябва да си много прост, за да разчиташ, че точно ти ще минеш между капките, когато наоколо ти вали дъжд от неправди. Че точно ти ще оцелееш от всички около тебе, които като теб се мъчат да оцелеят. Че някой друг трябва да поведе някого другиго, за да оправи твоя живот. Трябва да си много прост, много страхлив, много безгръбначен.
Трябва да си много прост, за да вярваш, че държавата ти ще се оправи, докато ти си на хиляди километри от нея в търсене на сигурност и щастие там, където го е извоювал някой друг.
Трябва да си много прост, за да мислиш, че бъдещето на държавата ти зависи не от твоите действия, а от действията на останалите, докато в същото време по някаква абсурдна логика имаш огромно мнение за себе си и своите нереализирани и неоценени способности. Трябва да си много прост.
Трябва да си много прост, да живееш в земен рай и да го унищожаваш.
Трябва да си много прост за да вярваш на телевизора, да мислиш с телевизора, да слушаш телевизора, да възприемаш света чрез телевизора, а не чрез собствената си преценка за случващото се около теб.
Не правете бизнес с тези хора, не общувайте с тях, унищожете ги. Те сами ще се предават един друг и ще съдействат за собственото си унищожение. Толкова са прости… “
Източник: http://www.eurochicago.com/
Публикувано на
20.06.2012 @ 10:38
Автор: Едуард Стърнс
Тагове: Очерк, англичанин, за българите,
Видяна: 580