2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. mt46
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. tota
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. dobrota
7. vidima
8. ambroziia
9. bojil
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69
Прочетен: 1446 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 12.05.2013 19:23
БЪЛГАРСКОТО СЛОВО В
„ ГРАДЪТ НА ЖЕРАВИТЕ”
Свърши! А така не ми е иска да свършва..Затворих и последната страница на книгата. А това не бе обикновена книга – българска книга от българска писателка. Написана на български език – кристално чист, изваян с най-фино перо. Думи, които заливат като водопади, ромонят като бистър планински поток, разливат се и потичат бавно като пълноводна река, спират и се замислят като езеро, в което се оглежда като огледало божествената им красота. Думи- изпята песен, думи - излята душа. И уж нищо особено като си помислиш, но те карат да мислиш. И това ме подсеща, че много малко написани слова са ме предразполагали да мисля. Да мисля с любов, да мисля с копнеж по изживени или наблюдавани мимоходом дребни, почти невидими в жизненият ми път неща. Че именно те го създават, осмислят. Че всеки от нас има своето битие,простичко,човешко, малко, сивичко, но обогатено с чувства. Именно тези, за които не си даваме сметка, че съществуват подминавайки ги със забързана крачка в стремежа си да стигнем колкото може по- бързо до нещо, което и ние не знаем къде ще намерим и същност какво искаме да намерим. В устрема си не забелязваме, че се сблъскваме, но подминаваме съдби. Не тези които преобръщат живота, а онези, дребни неща, които го изпълват със смисъл. С изопнати от напрежение лица, забравяме да се усмихнем. С поглед устремен напред гледаме и не виждаме, че сме станали слепи за човешкото в себе си и другите. Бурен кикот, а не фина самоирония ни правят не себе критични. И изведнъж от това уж нищо се появи този ромон, този изтъкан от чувства и човечност, от красота и копнеж, забравена далеч във времето, отхвърлена от мода и критика, така обичана и благославяна българска реч. Изпивах те, както само жаден пие вода на големи глътки, уж бавно, но бързо. Страхувах се, че някой ще ме откъсне от твоята животворна свежест, а ти се лееше и ме изпълваше с прохлада, като самотник в жарката пустош на ежедневието. Нещо ме хваща за гърлото и май и сълза припари в очите ми и си мисля. Живо си, има те Боже, още не са те забравили, тук си, витаеш и ме изпълваш българско слово и те откривам в моят „град на жеравите”, там от където бликна и ме заля с надежда, че вечно ще те преоткривам.
26.05.2012
Рос Мистрал