Мъжете също плачат безутешни,

макар да крият своите сълзи

и борят се със помислите грешни,

родени от несбъднати мечти.

Под силните тела се крие нежна,

ранима до безумие душа

и вяра като океан безбрежна,

стаена зад суровите лица.

Мъжете също плачат безутешно,

когато много силно ги боли,

макар да се прикриват безпогрешно,

те също ронят насаме сълзи.

А мъжките сълзи, макар прикрити,

са белег за чувствително сърце,

дори за външни погледи закрити,

белязали са мъжкото лице.


от интернет

 

Посещения(13)  |  Напиши коментар  |  Виж коментари(2)

   Написаното по-долу, е взето от еврейската                        книга Талмуд,
  разказваща за разговора на Бога с човека.

        Ето как завършва този разговор……           Внимавай много, когато разплакваш една жена,защото Бог брои сълзите и!         Жената не случайно е създадена от реброто на мъжа!          Тя не е направена от крака на мъжа, за да не бъде потъпквана……          Не е създадена от главата на мъжа,за да не е по-горе от него….          Сътворена е от гърдите на мъжа,за да е равна с него….           Малко под ръката му, за да бъде защитена от него…           На нивото на сърцето му,за да е обичана от него….          Една Искаща,
         Можеща,
         Вечно търсеща                          - истината в лъжата,           - умът в глупоста,           - вярата в недоверието,
                    -    верността в предателството,
                    -    силата в слабостта….          Жена,Това съм АЗ!

С А Х А Р А     Най – голямата, най – непознатата, най- красивата, най- страшната, най – горещата, най – смразяващата – САХАРА !           Само този, който се е докоснал до едно от най-удивителните творения на природата, само той може да разбере, да почувства безмълвната, но жива плът на този безкраен океан от прашинки така слети в едно, уж неподвижно, притихнало, необяснимо за възприятията, мъртво, но тръпнещо „Нещо”.         Усещам го със сетивата си, мъча се да го преусмисля, опитвам се да го почувствам с душата си, но все нещо ми убягва .Стоя като омагьосана и ирационалното ми мислене не може да го сравни с нищо – пустиня, пясък,… Но не, това са хиляди километри равнини, това е развълнуван океан, страшен, страшен с безмълвието си, с тишината си. Тишина,от която оглушавам,,! Няма нищо по необяснимо от това да чуваш тишината, да те изпълва, да те обладава, опиянява, притиска, подтиска. В гърлото ми се сблъскват и застиват два спонтанни вопли, на възторг и ужас! Изпепелява ме безпощадната жарава на ослепителното слънце през деня, заслепяват ме безбройните отблясъци на лъчите му върху кристално заблестелите песъчинки, унищожава ме смрзявщият студ и мрак на нощта, под уж яркият  ореол на луната и огромните звезди застинали на небосвода.            Пустинята – една загадка, която с нищо не може да бъде сравнена, а по – малко обяснена .И аз се чувствам по-малка от най-ситната прашинка, притисната от това ужасяващо великолепие.


Рос Мистрал                   

      Без да поискам разрешение от автора си позволих да публикувам неговите мисли, защото са и мои мисли, но исказани по един по - добър и категоричен начин.         Майка на 62 или Франкенщайн Дата : 15 Май 2010 г. 9:38 ч. Последна редакция : 15 Май 2010 г. 9:44 ч.  

автор : Мартин Карбовски, Стандарт

Дотук имаме един убит ембрион (Х), едно полуживо дете (Жаклин) и едно дете с проблеми (Мери)

	Тия дни Джон Матюс, англичанин, загуби своя облог със смъртта. Болен от рак, той заложи на това, че ще доживее до лятото. Но не успя. Загуби и 100 паунда. Което е без значение, освен за заложната къща. Състезанията със смъртта са симпатични и задължителни. На тях се основава прогресът. Само че състезанията със смъртта трябва да са единствено само за твоя сметка. Като при Джон Матюс. Докато при бабата майка от Русе 62-годишната психиатърка нещата не са само за нейна сметка. Дотук имаме един убит ембрион (Х), едно полуживо дете (Жаклин) и едно дете с проблеми (Мери). Никой не може да спори със сметката, която животът му носи накрая на обилния обяд от възможности, в който живее модерният свят. Някой ще трябва да плати за експеримента и състезанието със смъртта, което тази жена обяви. А докторите охотно й помогнаха В името на рекорда. Животът ни е апотеоз на егоизма. Състезанието за вечна младост, обявено от Фауст и Мефистофел, добива гранични размери. Със същия успех хората, които си мислят, че им липсва нещо, си слагат импланти в гърдите. Поправят се житейски грешки - може да си присадите химен. Може да си присадите и коса. Понякога "трябва" да се смени полът на някого. Някои битки със смъртта са безобидни. Някои са страшни, но сметката се плаща лично. При други сметката се плаща от всички. Най-често това издава неистов стремеж и признание за най-голямото човешко нещастие - липсата на реализация. Днес сметката на баба мама ще бъде платена от Недоносените - три броя. Може да правите каквото искате в този живот, но накрая всичко се плаща на Касата. Вселената е един голям мол, в който всекиму е дадено всичко. Но на изхода сметката трябва да се плати. Рекламации не се приемат. Хората у нас забравиха за Касата - те  се опитват да превърнат греха в правило. Дори в нови възможности. Често за греха се питат - къде е?! Къде е грехът в това някой да иска да стане майка на 62? Къде е грехът в това да си сложиш гърди на 16 години? На същото място - подобряваме живота си, без да го живеем. Цици без раждане и утроби със закъснение. Истинският въпрос (не присъда) е дали е можело бабата майка да роди на 22? На 32 или 42? Защото срокът е до 53. А това, което се случва, е жонглиране с ембриони. Циркът на утробите. Опитваме се да забравим, че в Големия мол на живота не може да се моташ вечно. Гонят те по някое време. Каквото си взел - взел. Всичко обаче трябва да се плати. Възхищаваме се искрено на желанието на една жена да стане майка. Философията на новата епоха се нарича "сексът и градът" където възможностите са неограничени - все едно си на гол купон с коктейл у Дявола. Възхищаваме се искрено на чудесата на медицината. Все едно си на коктейла на Безсмъртието. Шведската маса предлага - чужда клетка, чужда утроба, кувьоз - поредица от доусъвършенстване на живота, който сами сме сбъркали. Прогресът продължава неумолимо. Докато един ден не създадохме Мери, Жаклин и ембирона Х. Моля настойчиво да се отбележи - ембриона. Истеричното желание да победим природата е познато - сигурно то е безкрайно. Истеричното желание да разтегнем моралните категории до баба майка ще продължи и нататък. Ние сме доста извратена нация - от клуба на педофилите, които безнаказано правят деца на 12-годишни момичета, стигаме до клуба на раждащите геронтофили. От клуба на обичащите животните стигаме до спасяване на кучета и пренебрегване на ухапаните детски глави. Вече сме толкова чувствителни, че понякога не четем страшните страници във вестниците. Но със смях и ужас трябва да признаем, че сме на път да разрешим некрофилите и зоофилите. Клубовете по интереси се развиват в името на свободата - стига всичко да е по взаимно съгласие. В същото време никой не ражда деца. В същото време това, което се случва с бабата майка и нейните бебета, ни се представя като красива приказка в името на живота. Докато красивата приказка в името на живота не се случва. Ние сме толкова модерни, че успяхме да имплантираме на една стара жена усещането за майка. Тя това си го беше поръчала. И нямаше да имаме нищо против, ако това беше само за нейна сметка - като при Джон Матюс, англичанина, който се опита да победи смъртта. Сметката идва - на нея пише три имена - Мери, Жаклин и ембриона. Моля настойчиво да се отбележи ембриона. Защото имплантациите на живот продължават, докато животът - не. Мартин Карбовски, Стандарт

         

Луната ги погледна мълчешком
(навярно не разбираше защо е всичко) -
жена до мъж във бял файтон,
с красива, но изкуствена усмивка...

Пътуват заедно, под една звезда,
решили твърдо да споделят пътя.
И тя целува свежите цветя,
а той... случайно ли ги стъпква?
 
Жена и мъж споделят тишина
с останалата тънка, крехка нишка.
По пътя той отхвърля нежността,
а тя... защо прикрива своята въздишка?
 
Поглежда го с кокетна самота,
а в погледа му - ледена вихрушка -
разсича отведнъж любов на две,
а той... не чу ли нейната молитва?

 Луната ги погледна мълчешком
(навярно думи са излишни) -
а тя... наместо истинска сълза
отрони пак изкуствена усмивка...

                      10 неща,които една жена трябва да изисква от мъжа Всяка жена има свой собствен напълно основателен комплект критерии за мъжа – да бъде честен, да я уважава, да я разбира... Но има някои условия отвъд честността, уважението и добрата комуникация (светата троица в основата на всяка връзка), които всяка жена, без значение какъв вкус за мъже има, заслужава да види в партньора си. Ето списък на качествата, които трябва да изисквате от своя мъж.

Зрялост
Една здрава връзка започва между двама души, които вече са пораснали, зрели и готови за големите отговорности, които идват с любовта. Или просто казано – не е работа на жената да отглежда мъжа си. Вашият г-н Правилен не трябва да разчита на вас да бъдете човекът, който подрежда живота му – не сте тази, която трябва да оправя финансовите, психическите и емоционалните му проблеми. Той трябва да е излекувал грешките и болките от миналото си и сега да бъде стабилен и способен да се изправя уверено пред нови предизвикателства и да ви бъде подкрепа.

Да ви кара да се чувствате секси
Имайки предвид, че влагате толкова усилия, за да изглеждате добре, е задължение на мъжа ви да ви следва похотливо – за да ви напомни, че сте в правилната посока. От правенето на комплименти за външния вид до забелязването на новата прическа или без каквато и да е причина да ви каже “много си красива” – вашият мъж трябва да ви кара да се чувствате привлекателна.

Да ви кара да се смеете
Няма нужда мъжът ви да е комик, но трябва да е способен да осигурява известна доза смях в ежедневието ви. Животът може да е труден и мъжът ви трябва да бъде умее да превръща мрачните дни в слънчеви. (Аман от мъже с труден и тежък характер, които дори смятат това за голямо достойнство и неоспорим признак на мъжественост). Всички знаем, че смехът е най-доброто лекарство, затова наличието му като основна съставка в рецептата на връзката ви е ключово за нейната здравина.

Поставяне на приоритети
Без значение колко търсен е мъжът ви, вие трябва да сте номер 1 в списъка за бързо набиране на телефона му и той никога не трябва да пренебрегва ваше обаждане за сметка на друго. Ключово за вас е да знаете, че можете да разчитате на него за всичко, винаги. Това не значи, че той не трябва да има собствен живот. Само означава, че трябва да внимава и за вашия.

Страхотен секс
Няма извинение за един мъж да не ви задоволява в спалнята. В края на крайщата има безброй ръководства под формата на порно, списания за това как половинките им искат да ги водят към начина да правят нещата както им харесва. Живеенето на сексуално неудовлетворен живот не е никакво живеене. Ако един мъж не иска да вложи усилия да се научи как да ви доставя удоволствие, е време да го смените.

Пеперуди в стомаха
След като сте били разделени за няколко часа или няколко седмици без конкретна причина, следващата среща трябва да ви кара да усещате пеперуди в стомаха, дори и след безброй целувки, прегръдки и държане на ръцете. Възникването на чувството за пеперудите е доказателство, че мъжът ви влага усилия да поддържа романтиката жива.

Свобода
Свободата е отличен индикатор за това, че мъжът ви вярва. Свободата може да се проявява в много форми – свобода да си правите женски партита по цял уикенд в провинцията с приятелки, свобода да започнете нова кариера, свобода да бъдете сами – и всички те показват, че мъжът ви вярва и ви дава пространство за личностно израстване.

Пълно обожание
Всяко хрумване, всяка грешка, всяко нещо трябва да бъде разбирано и обожавано от мъжа до вас. Никога не трябва да се превръщате в хамелеон и да се адаптирате към това, което си мислите, че той иска да бъдете. Трябва вече да сте всичко, от което той има нужда.

Безопасно място, където да сте 100% себе си
В една здрава връзка трябва да се чувствате защитени, свободни и обичани достатъчно, за да бъдете тази, която сте - през цялото време да сте... метафорично съблечени. Ако това значи да се държите като лошо момиче през ден или да танцувате наоколо докато пеете с четката за коса през нощта, нека е така. Правилният мъж не само ще харесва това, но ще го и обича.

Търпение, щедрост и съобразяване
Това са трите характеристики на добрината и всяка от тях е от голямо значение. Търпението значи, че той може да се справи с напрежението спокойно и позитивно, гледайки на предизвикателствата в живота като на възможности да се учи и да учи. Щедростта на ума, духа, сърцето, богатството, времето – всичко, което искате да споделите (дори десерта!) – мъжът ви трябва да иска да споделя по равно с вас. И накрая, мъжът трябва да се съобразява с вашите чувства, време и цели. Трябва да съобразява своите решения с вас.

Закачете тези изисквания на огледалото и ги използвайте като потвърждение, че това е мъжът за вас. Правилният мъж ще се появи, когато останете верни на убежденията си. В крайна сметка това е вашият живот и вашето щастиe.  

                             МЕЖДУНАРОДНА АКАДЕМИЯ ПО                        БЪЛГАРОЗНАНИЕ, ИНОВАЦИИ И КУЛТУРА                                 София, бул. "Ал.Стамболийски" 175, ет.Ш                          Е:   stosim@abv.bg;   shipkovenski@engeneer.bg         П О К А Н А            Управителният съвет на Международната Академия по Българознание, Иновации и Култура (МАБИК)  Ви кани на 15 Април т.г. от 13:оо до 17:оо часа в салона на бул. „Хр.Ботев” 71, ІІ етаж, на конференция на тема „Българският владетел ТЕРВЕЛ и Европа”, за почитане делото на най-уважавания в Европа български владетел. Подготвени са 4 доклада.          За участие със съдоклад, съобщение или изказване молим да се регистрирате на  тел. 920 1721 или по Е: поща, до 5 април.   19 Март 2010 г.                                                                                              Председател на МАБИК                                                            

ПЕТЪР УВАЛИЕВ -                 " ЧОВЕК БЕЗ СПОМЕНИ Е КУХА ХРАЛУПА"           Една от “петминутките” на Петър Увалиев по ББС през 1994 година има своята предистория. Късната есен на 93-ра. Лондон. Къщата на Петър Увалиев в Челси – не тази, в която живее със семейството си, а отсреща- другата- там, където работи.       На стената, с пукнато стъкло, но в рамка – облигация от Първия облигационен заем на България след Освобождението. Известната снимка на младия Пиер Рув със също младия Антониони по време на филма “Фотоувеличението”. Пищеша машина с клавиши, които в новия правопис вече не означават нищо. Картички от България от преди войната. И една реч, в която се люлееш като в люлка горе в небето – тя те носи нависоко с лекотата на перце, подухвано от вятъра- усещаш и възторга на свободата, и силата на този, който те направлява. Пепел от третата за деня кутия “ B&H” навсякъде. Така беше.       По- късно последва едно загубено и открито писмо, ето и неговият отговор. Прозвучал като “петминутката на Петър Увалиев” по ББС, той беше и надлежно изпратен. Тази година големият българин щеше да навърши “ динозавърската” / както сам я наричаше/ възраст от 90 години. :       Петър Увалиев:       Преди някое време поетът Ани Илков прозорливо и шеговито ме беше оприличил на Робинзон, макар и островът ми да не е толкова пуст. И ето че това, което днес имам да кажа, е напълно робинзонско. То е чисто и просто електронно преображение на прословутото послание в запушена стъкленица, запратено в морското ширине с безумната надежда, че някакси, някога ще стигне до някого, който ще предаде комуто се полага островното ми послание. Ето предисторията на това въздухоплавателно приключение.       Случайно бях споменал пред една умна млада българка две съвсем незначителни ситници от шареното ми битие. Първата беше, че за разлика от Димчо Дебеляновите “черни” пловдивски дни, моето пловдивско юношество беше от сияйно по- сияйно. Там, някъде между Небет тепе, Джумаята и улица Пълдин, неусетно станах европоглед, така както други става късогледи или черногледи. И другото, което каха е, че от като шаря по света, съм се вманиачил да събирам стари български пощенски картички. Моята събеседница разказала това в Държавния архив в Пловдив и там любезни хора решили нарочно да подготвят и да ми препратят няколко чудесни цветни снимки от стария Пловдив. И понеже не им знам ни имената, ни адреса, пращам им по ефира невидимата си благодарност. Дано някой я чуе и им я предаде.       Един от тези трогателни подаръци е снимка от разрушения днес Френски колеж, който свърших в 1932 г. Там научих френски, немски, латински и старославянски : така очите ми прогледнаха за света и назад във времето и далеч в пространството. В Пловдив научих и странната дума Пикадилли. Така се казваше едно кино до ресторанта Средна гора срещу хотел Париж и Пощата, зад която се гушеше Театра. А ето че сега живея на десетина минути от площада Пикадилли, който е на самия пъп на многомилионния Лондон. Но за мене Пикадилли и Средна гора са мисловни съседи.       Сигурен съм, че за тази невероятно и все пак естествена близост е мечтаел баща ми, когато ме е пратил да уча в Пловдив. Тогава вече беше се преселил в София, но и юношеството, и младостта му бяха минали в Пловдив. Затова у дома се говореше за духовното многообразие на града, в който още преди Освобождението Христо Г. Данов предлага 504 български печатни книги, Александър Балабанов в началото на века превежда “ Фауст”, София Юрукова създава всеобхватната Мозайка от знаменити съвременни романи, италианският тенор Гуаско пее в митичния театър Люксембург, а баща ми издава на собствени разноски на френски извадки от книгата на Жан Жак Русо “Емил”, за да учи студентите си във Висшия Педагогически Курс, където негови колеги са именитите просветители Томов, Недков, Самодумов, Мутафчиев.       А над това космополитно културно пъстрило витае призракът на трескавия Алфонс де Ламартин, предтеча и пример на онези нащи даровити съвременници, които самопожертвувателно все още се напрягат да вярват, че поезия и политика не са несъвместими.       Баща ми почина няколко месеца след постъпването ми в Колежа, но образът му се сля с многоликата, надпровинциална същина на Пловдив. Може би затова, неволно и неусетно, една от първите ми по-обмислени писачески прояви някъде към 1937 г. бяха шест есеистични подлистника в седмичника Ла Парол Булгар, списван на френски под редакцията на далновидния Владимир Данев. Общото им заглавие беше “Пловдив пур Еа”, Пловдив за Еа, въображаеми писма до една млада датчанка, която ни беше поразила с безбурния си европейски светоглед, така различен от нашата бодлива таралежова наеженост. Само бащиният ми Пловдив можеше да бъде уравнителен знак между нея и нас, между усмивката и настървлението.       Всичко това беше потънало някъде дълбоко в мътилката на паметта ми. Но то възкръсна, когато погледът ми погали подаръците от Пловдивския държавен архив. И ето, че тези архивни снимки събудиха един съкрушителен укор не само към мене, но и към всички, които живеят ден за ден: не е ли срамота да забравяме да помним?       Човек без спомени е куха хралупа.       Би Би Си       20 март 1994       Лондон

        МАГИЯ  ТАЙНСТВЕНА.  АКОРД.
        
        И.......ТРЕПЕТ  НА  ВСЕЛЕНАТА.
        
        МЕЛОДИЯ  НА  УТРИННА  СОНАТА.
                   
                        РИТМИЧНОСТ.
           
               ДОКОСВАНЕ   НА  СЕТИВА.
               
                        С  ДЪХ  ТВОРЕНА.
             
                ТЯ  Е  ЖИВОТ  В  ЖИВОТА.
             
                ДАР  БОЖИ   НА  ЗЕМЯТА !

http://www.youtube.com/watch?v=tg78UbXa6Rg-  

            В едно село живеел възрастен мъж. Той бил много беден, но дори кралят му завиждал, защото притежавал прекрасен бял кон. Кралят не веднъж му предлагал огромни суми за коня, но старецът всеки път отказвал да го продаде.

- Той за мен не е просто кон, а скъп приятел. Вие бихте ли се съгласили да продадете приятеля си на някого? - отвръщал всеки път мъжът.

        Една сутрин, когато старецът отишъл в обора, с почуда установил, че конят го няма. Разбирайки това, всички жители на селото завикали в един глас:

- Ти си един нещастен глупак! Ако се беше съгласил да продадеш коня, щеше да притежаваш несметно богатство. А сега нямаш нито кон, нито пари... Какво нещастие!

- Не стигайте толкова далеч, не съдете така прибързано! - отговорил им старецът. - Кажете само, че конят го няма в обора, това е фактът. Оставете предположенията. Дали случилото се е нещастие или благословия - никой от нас не знае...

        Селяните се изсмяли на думите на стареца и ги отминали с пренебрежение. Но се минали 15 дни и се случило нещо, от което всички в селото онемели. Конят не само, че се върнал обратно, но и довел със себе си още дузина прекрасни диви коне.

- Бил си прав, старче. Прости ни! - започнали да се разкайват хората. - Случилото се наистина не е било нещастие, а благословия...

- Пак си правите прибързани заключения - поклатил глава старецът. - Фактът е, че конят ми се върна и доведе със себе си още 10 коня. Но никой от нас не знае, дали това ще е за добро или зло. Единствено времето ще покаже, благословия или нещастие е тази случка. Вие виждате само една дума в изречението, а се опитвате по нея да съдите за цялата книга...

       Този път, хората не коментирали на глас, но вътрешно не се съгласили с думите на стареца. Та нима 11 прекрасни коня не са истинска благодат?!

      През следващата седмица синът на бедния старец се заел да опитомява новите коне. Но те били доста непокорни и докато той се опитвал да обязди един от тях, паднал и си счупил и двата крака. Тогава съселяните им отново започнали да коментират:

- Прав беше в думите си. Тези коне наистина се оказаха нещастие за вас, а не благословия. Синът ти беше твоята единствена подкрепа, а сега той не е в състояние да ти помага. Ти стана още по-беден от преди...

- Вие отново съдите за ситуацията само по един фрагмент от нея... - опитвал се отново да им обяснява възрастният мъж. - Животът ни се поднася къс по къс и ние няма как да знаем какво ще последва. Затова и няма как да знаем дали случилото се е за добро или за зло. Знаем само, че синът ми си счупи краката. Останалото ще покаже времето...

         Няколко седмици по-късно се случило нещо съвсем неочаквано. В страната започнала война и всички млади мъже били мобилизирани във войската. Само синът на бедния старец си останал вкъщи, заради счупените си крака. Всички в селото плачели и се вайкали, защото знаели, че е възможно никога повече да не видят синовете и мъжете си. Тогава казали на стареца:

- Прав беше, старче. Ето, че случката със сина ти се оказа благословия. Нашите деца заминаха за фронта и не се знае дали ще се завърнат обратно, а твоето момче си е при теб...

А старецът отвърнал:

- Вие продължавате да съдите прибързано. Факт е, че синът ми остана вкъщи. Но дали това ще доведе нещо добро или лошо, знае само Бог...

        ...Ако се задържате на малките парченца и съдите по тях - вие никога няма да видите цялата ситуация. Ако превърнете съденето в навик, спирате да растете и да се развивате. Разсъждението всъщност е застиналото състояние на ума. Умът обича да разсъждава, защото приема развитието като нещо неуютно и рисковано. Но в действителност това пътуване никога не свършва. Когато един път свърши, започва друг. Когато една врата се затвори, се отваря нова. Когато си мислите, че вече сте достигнали върха разбирате, че пред вас са се открили нови висини. Животът е един безкраен път. А смелият дух се интересува не от крайният резултат на пътуването, а от неговото съдържание. Защото същността е в това да израстваш, изживявайки пълноценно всеки миг!

~ . ~ . ~

Автор - Лао Дзъ
Превод на български - Melisa  

Имало едно време един далечен остров, на който живеели всички човешки чувства и състояния - Радостта, Тъгата, Суетата и всички останали. Включително и Любовта. Но един ден им било съобщено, че островът е започнал да потъва и трябва възможно най-скоро да го напуснат. Затова всички се качили на своите лодки и се приготвили за отплаване. Останала само Любовта. Тя била много силно привързана към това място и искала да бъде там до последния възможен момент. Но когато видяла, че островът е потънал почти напълно, решила и тя да потърси помощ.

В това време покрай нея минало Богатството с една огромна лодка. Любовта го попитала:
- Богатство, ще ме вземеш със себе си?

А то отвърнало:
- Не, не мога. Има много злато и сребро в лодката ми и няма никакво място за теб...

Тогава Любовта се обърнала към Суетата, която също минавала наблизо в красив плавателен съд.
- Суета, моля те, помогни ми!

- Не мога да ти помогна, Любов. Ти си толкова мокрa, че ще съсипеш новата ми лодка... - оправдала се Суетата.

Заоглеждала се Любовта в търсене на своето спасение и видяла тогава Тъгата. Помолила за помощ и нея:
- Тъга, нека дойда с теб!

Но и тя не се съгласила:
- Ах, Любов! Толкова съм нещастна, че имам нужда да остана сама...

В този момент покрай тях минало Щастието, но то пък била толкова щастливо, че дори не чуло, когато Любовта го повикала...

Отчаяла се Любовта и започнала да плаче. Тогава от някъде дочула глас да я вика:
- Ела Любов, аз ще те взема със себе си – казал един старец. Любовта не го познавала, а и била толкова развълнувана, че ще успее и тя да се спаси, та забравила да попита за името му.

Когато стъпили на твърда земя, старецът си тръгнал по своя път. Едва тогава Любовта осъзнала, колко много му дължи. Бързо изтичала при Мъдростта и попитала:
- Мъдрост, кой беше този, който ме взе със себе си и спаси живота ми?

Мъдростта отговорила:
- Това беше Времето.

- Времето ли? учудила се Любовта. - Но защо от всички, единствено то се съгласи да ме вземе със себе си?

- Защото само Времето е способно да разбере, колко велика е Любовта и да й помогне да оцелее, въпреки трудностите! - усмихнала се Мъдростта...

~ . ~ . ~