Приятелка ми стана самотата,

привикнах с безсънните и нощи..

Надежда – от надежди празни….

Лишена от  любов и вяра…..

Създадох свят от мои,скъпи мисли

В него спомените си събирах

И зид издигнах,за да ги прикрия

За да не ги докоснат погледите чужди

С много хора се разминах….

Бяха и добри и лоши –

минаваха и преминават още

И нищо не направих да ги спирам……

Така закътана в мойта стряха

С изгубената си за винаги любов,живеех

Студената и тръпка ми беше топлината,

Топлина за спомени,но не и за душата….

……Случайна срещата ли бе

Или приумица бе на съдбата….

……За миг прогегна топла длан

И ме погали по главата………

Какво се случи - не разбрах…..

Но този миг - с вик разпори тишината…

Проблясна лъч – надежда , освети в мрака

Да,бе само миг… вълшебен,но болезнен миг…

Остави диря в мен …….

И пак прегърнах  мъдростта и самотата….



Рос Мистрал