Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
ИЗКАЧВАМ ВЪРХОВЕ, ЗА ДА РАЗШИРЯ ХОРИНЗОНТА СИ.............
Автор: rosmistral Категория: Лични дневници
Прочетен: 149860 Постинги: 76 Коментари: 62
Постинги в блога
2 3 4 5  >  >>
Жак дьо Моле – Велик Магистър на Ордена на Храма
Тамплиер
Чест и вяра
Справедливост и преданост
Могъщество и сила

СПОДЕЛЕНИ МИСЛИ И ЧУВСТВА ЗА САМОЖЕРТВАТА НА ЖАК ДЬО МОЛЕ КАТО ДУХОВНО ПОСЛАНИЕ


В центъра на Париж, на остров Сите, се намира емблематичната катедрала Нотре Дам дьо Пари. Няма чужденец, който да не е чувал за нея, няма турист, който да не я посетил. Но едва ли знаят на какви събития е станала свидетел. И колко са тези, които са забелязали една паметна плоча до входа на градинката Галант на острова. Скромна, без блясък и едва ли подозират на кого е и колко и символика се крие в нея.

Жак дьо Моле!
Колко много исторически трудове, колко много художествени произведения ни потапят в мистиката и ореола около името на последния Велик Магистър на тамплиерите. А, и дали е последният…….

Тамплиерите! Кои в същност са били те? Защо и до днес името им се споменава с респект или боязън, с преклонение или пълно отричане Останали ли са далеч в миналото или са сред нас и ние част от тях. Какви тайни са
пазели – тайни, които са можели да разрушат устоите на църквата. Тук всеки има своята версия, но загадката остава.

Да се върнем 1000 години назад в историята.
Ерусалим, родното място на християнството е най-важният град през Средновековието, устоял на редица нападения, окупиран или разрушаван през вековете. Но през 11 век, селджудските турци зав
ладяват свещеният за християните град . Ислямът се разпростира бързо в Близкият изток. Светите места са заплашени от унищожение.

През 1050 год във френският град Клермон Феран, папа Урбан ІІ призовава западните християни да се отправят на Изток, за да си върнат загубеното. Започва една от най-кървавите свещени войни в историята на човечеството – Кръстоносните походи.. От редиците на кръстоносците се раждат рицарите тамлиери, уникално предани на вярата монаси и безстрашни войни. Тамплиерите се обособяват като елитна част, прочути със своята смелост и чистота, които имат славата на безмилостни защитници на вярата. Когато за първи път се появяват на сцената, те запленяват въображението на хората.

Орденът е основан е от деветима френски благородници, а репутацията му расте с броя на неговите членове. Скоро Орденът става легендарен, но покрит с тайни и митове. Група мъже, не се страхуват от смъртта и са готови да станат мъченици в името на Господ. Религиозен орден със солидна репутация, като пазител на свещени реликви и познания, особено такива свързани с името на Христос и притежават божествена сила. Не случайно френският крал Луи Свети построява храм и готическа църква, в който съхранява част от тези реликви, които колекционира. Реликвите дават престиж, богатство, сила. Рицарите тамплиери построяват крепости, замъци, поставят началото на готиката като стил в арх
итектурата, а извисилите се към небесата катедрали построени от тях навсякъде в Европа носят мистиката в себе си. Познанията им в областта на езотериката, алхимията „ Философският камък или умението да се управлява вътрешната жизнена енергия” , са също така обект на преклонение и респект. Благородници и кралски особи са правили дарения на Ордена с надежда да си осигурят място в Рая. Орденът е една от най-влиятелните и богати институции в Европа. През 194 годишният си живот далите обет за бедност рицари владеят близо 1500 крепости в Западна и Средна Европа, пристанища, цели градове, притежават безмерни парични богатства. На тях предписват създаването на първите банкови документи, с които управляват паричният поток на Запада.

Факт е, че са абсолютно независими от държавна и църковна власт, свободни от опека и се молят в свои молитвени храмове Над тях е само Бог, защото и папата им е патрон про форм. Но само за това ли ги възприемат като изключително опасни. Били са предвестници на новият световен ред, който е щял да промени из основи центровете на властта, ценностни системи, каквото и да е значело това в онзи исторически момент.

Към средата на 12 век каузата на кръстоносните походи на изток започва да отмира. През 1225 год рицарите на храма напускат за винаги Светите места. Някои от тях се установяват в Кипър, много се връщат в Европа и отиват във Франция. Те още се надяват, ще се бият отново. Жак дьо Моле, който е избран за Велик магистър през 1265 год им обещава това. Застаряващият воин мечтае да си върне Ерусалим и прави всичко възможно да осъществи намеренията си. Усилията му в това отношение са добре документирани.

Но, сега орденът е изправен пред друг враг – Филип ІV Хубави, кралят на Франция и внук на крал Людвик Свети е бил екстремист с месиански ком
плекс. Мотивиран от желанието да бъде най-християнският крал в Европа, не се спирал пред нищо за да постигне тази цел. Той добре осъзнавал заплахата, наречена тамплиери, допълнена от унизителният отказ да бъде приет като почетен член на Братството, като по този начин му бъдат опростени дълговете към Ордена. Кралят решава да елиминира тамплиерите и заграби богатствата им духовни и материални. Но той няма власт над тях. Те се подчиняват единствено на папата. Ето защо като решава да ги дестабилизира, Филип ІV манипулира слуховете, които са се носили за тамплиерите и са клеветили Ордена. Те са били като отрова, която кралят използва умело за да ги унищожи. Обвинението идолопоклонничество прибавено към най -страшното – ерес е съкрушително, защото Орденът е създаден да защитава вярата, а не да я предава.

Следват арести. Великият магистър Жак дьо Моле е затворен с още 104 обвинени. Но той е служил вярно на Ордена 42 години. Със сигурност обвинението няма да издържи. Мъч
енията са били обичайна практика на съдебните процеси по онова време. Изтезанията на които Филип IV подлага обвинените, не са за да бъде призната истината, а за да признаят Неговата истина. Това е катастрофално за ордена и шокира общественото мнение в Европа. Въпреки това кралят не може да успее осланяйки се само на светската си власт, защото Рицарите на Храма като велик религиозен орден са били под покровителството на папата. Но за зла участ, папството в лицето на Климент V е било много слабо, тъй като той е бил марионетка на краля. Бил е принуден не само да заговорничи с него, но и да премести папството от Ватикана в Авиньон. На практика Климент V е бил заложник. Въпреки това е имал право и го е използвал за да инициира анкета, но този път от името на църквата.

Истината за тези събития не е била известна до скоро и откриването на един драматичен документ през 2003 год в архивите на Ватикана хвърля друга светлина върху събитията. Така нареченият Шинонски документ. Той е бил изгубен 700 години. Но това е оригиналният документ от поведеният разпит от кардиналската комисия на Великия Магистър и другите обвиняеми. Документът по същество ги оневинява. Векове наред обществото е вярвало, че папата е осъдил тамплиерите, но истината е друга. Папата им дава опрощение, защото се е убедил, че техните т.н. еретични действия са били тест не само за покорност, но и за твърдост, за да бъдат готови да защитят християнската вяра, ако попаднат в ръцете на мюсюлманите в Светите земи и за сетен път доказва, че тамплиерите са били силни, смели , дисциплинирани и духовно мотивирани мъже. И тук Филип хубави изиграва последната си карта. Той поставя въпросът така-или папата ще ги осъди или кралят с помощта на кардиналите ще създаде отделна църква независима от римокатолическата. Залогът е бил религиозната власт в Европа. Климент V се оказва не само физически, но и морален заложник и отстъпва. Орденът формално е ликвидиран на събора във Виен на 22 март 1312 год. Репутацията на тамплиерите е хвърлена в калта. Но остава и още една пречка. Великият магистър Жак дьо Моле, за самопризнания е осъден на доживотен затвор.

Кой може да гарантира, че е имало самопризнания......
Чувайки присъдата си, той яростно възнегодува и отхвърля всички обвинения от себе си и Ордена. Демонстративно хвърля в лицето на папата опрощението, което е получил. „Никога на съм допускал тези грешки. Орденът е чист, той е свещен и аз ще го защитя”. Така Великият магистър избира мъченическата смърт на чистите – кладата.

Същият ден на 18 март 1314 год., по заповед на краля, вечерта в центъра на Париж, на остров Сите пред катедралата Нотре Дам дьо Пари се събира огромна тълпа от хора. Присъства и целият кралски двор. Жак дьо Моле и прецепторът на Нормандия Жофроа дьо Шарне са изгорени на кладата. В историята остават думите изречени в предсмъртният му час отправени към неговите обвинители „ В името на Божието правосъдие Ви призовавам да се явите заедно с мен пред Божия съд до края на тази година, защото аз съм невинен” Тълпата е стъписана, стресната от думите на тамплиера ” Само който не се страхува от страшният съд може да ги изрече. Значи е невинен.”

Е ли е възможно ерудит от световна величина, безстрашен войн, духовен исполин, защото само такъв може да бъде Великият Магистър на Ордена Жак дьо Моле да изрече проклятие…..Или неговите думи са пророчески….

Призивът му към духовен съд е предизвикателство към съвестта не само на тези, които инициират процесът, но и към всички, които макар и с ужас но пасивно следят развоя на събитията. Емблематичната му смърт и саможертва не са ли послание към поколенията Отговорът на Историята е оглушително мълчание. Да…но не и забрава.

А може би това е била целта. Мистериозното изчезване на ордена на тамплиерите, който отново да се възроди като феникс от жаравата, която тлее столетия.

480 години и по късно пред ешефота на Людвик ХVІ един санкюлот се повиква „ Жак дьо Моле, ти си отмъстен”.

Противно на твърденията на историците които се интересуват само от това в което Римската църква от периода на кръстоносните походи иска да вярват, Орденът на тамплиерите не е предал наследството си след седем годишно преследване. Това е било, както можем да го наречем „първа фаза” от съществуването му.

Преди мъченическата си смърт, Великият Магистър Жак дьо Моле предал устно своите пълномощия на Жан Марк Лармениус, който бил единодушно признат Велик Магистър след смъртта Му. Лармениус запазил и предал на Ордена / Carta Transmissionis / Хартата на приемствеността. Тази Харта е все още един от ръководните документи на съвременният Орден.

Орденът на тамплиерите продължил съществуването си тайно с непрекъсната поредица от Велики магистри. . Едва през март 1705 год няколко френски благородници направили Събор на Тамплиери във Версай. Те избрали Филип Херцог Д’Орлеан, по късно Регент на Франция за 41-ви Магистър на Ордена. Той официално подновил и легитимирал Ордена на Храма като Светски Военен Рицарски Орден. След неговата смърт трима принцове на Бурбоните били Велики магистри до 1776 год. Херцог Кос дьо Брисак поел поста от тях до екзикутирането му по време на Френската революция,но предвидливо предал преди това Хартата на приемствеността на Радо дьо Шевилон. Орденът оцелял през Революцията. Преживял период на благоденствие във Франция в началото на 19 век, когато много хора с високи длъжности и благородни санове пожелали да бъдат приети за Рицари и Дами.

Орденът се разраснал - повече от 20 манастира във Франция. Приорати основани във Великобритания, Белгия, Германия и Швейцария. Били основани легации в Швеция, Бразилия, Индия, САЩ
  (Ню Йорк).          

През 1940 год, когато Франция и Белгия са превзети от Германия, Принцът Регент Емил Климент Ванденбуг, който живеел в Белгия, за да осигури оцеляването на Ордена предал своите правa на португалския благородник и Гран Приор на Португалия Граф Антонио Кампейо Пинто де Соуса Фонтес. 

Духовността на Ордена на Тамплиерите вдъхната от тази на свети Бернар, посветена на почитта към Дева Мария и възхваляваща Старият завет, може да бъде възприемана като безукорна вярност към църквата. Прието е да се мисли, че Тамплиеите са жертва на съюз между папата и капетингите, но се вписват в историята на Средновековието с огнени букви и кръв поради причини, които не знаем.

Трагедията причинила разпръскването им, днес събужда чувство на справедлив гняв и каузата им е привлякла като с магнит симпатия и уважение като към заслужили мъченици – войни, философи и духовници. Истината е най- добрата почит, която можем да отдадем на светците отдали живота си за духовността. Истината такава каквато е. Всичко може да се отрече с лека ръка, но никой не може да оспори уменията, знанията, които тамлиерите правят достояние на света и благодарение на които започва една нова епоха – епохата на Ренесанса.

18 март!
Един Месия напуска този несправедлив свят!
Преданието говори, че без стон душата му се отправила в небитието.
Преданието говори, че там от огненото кълбо на кладата, една протегната длан към небето е посочила пътят на тези, които ще го следват. Жак дьо Моле завеща свещенният девиз – Свобода, Братство, Равенство и Любов.Тя е послание към всички, които със сърцето и душата си са поели мисията на живота си и са положили клетва да защитават каузата на духовно богатите рицари на Храма. Неговата личност неговата гибел остават, не следа, а маркират пътя на хуманизма, науката и духовното развитие за столетия наред.

Боготворени и отричани, почитани и отхвърляни, днес 700 години по късно можем да заявим, че без съществуването на тамплиерите Европа и светът нямаше да бъдат същите. .

Ros Мistral


Категория: Лични дневници
Прочетен: 761 Коментари: 4 Гласове: 6
Последна промяна: 17.03.2016 21:10
По повод разговор в блог-а, започнах да търся поезия на Стефан Стамболов и ето какво намерих....... http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=161&LangID=1
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1406 Коментари: 2 Гласове: 12
Последна промяна: 02.01.2014 03:25
image


ЖАРАВАТА РАЖДА ОГЪН

Споделени мисли по повод

185 год от раждането на Отец Матей Преображенски


Малко в страни от магистралата Севлиево – Велико Търново се намира една неголяма, красива каменна постройка, наподобяваща параклис. До нея, каменна статуя на свещеник с книга в ръка и развято от вятъра расо. Всяка година минавам покрай тази архитектурна композиция и никога нито една от фучащите по пътя коли не спря или поне не намали ход.
imageВинаги си задавам един въпрос. Замислят ли се тези забързани в ежедневието си хора, коя поредна българска светиня подминават… Неосведоменост или безразличие… Няма значение кое от двете, но е страшно да подминеш в бяг историята си, да загърбваш свети личности, чиито имена се споменават бегло само на площадите при национални празници. А колко от тях минават под общ знаменател като народни будители.

Тук се замислям. Добре ли е да имаме един ден в годината, в който да ни припомнят някое позабравено име, име на светла личност, за чието дело  понякога знаем нещо, а по често почти нищо.
Защо само нашият народ има ден на народните будители. Нима някога е заспивал и е трябвало да бъде буден
Странно, народ, който съществува хилядолетия /по официалната ни история 1330 г, народ факелоносител в духовната история на човечеството. Създал уникален език, древна писменост, една от най-разпространените философии – Орфизма, тълкувател и пазител на Христовото учение в най-чистият му вид – Богомилството. Този народ има нужда от будители…?! Тези, които обединяваме под това име са синове, следовници, разпространители на най-чистото и святото, което носи името – българин. Всеки един от тях трябва да намери място в народната памет, като уникален, а не обобщен образ.

Днес, след 185 години, ще отгърна една страница от многотомната история на България, в която с десетина изречения се споменава името на позабравена от народа ни и недооценена от историците личност.

Но, за да я илюстрирам по-добре, ще си позволя да се върна столетия назад в миналото ни.

620 години ни делят от онзи момент, в който българската история се преобърна.

Лето 1393 –то !

Падна Търновград!

Беше предаден!

Най-после се осъществява мечтата на онези, които хилядолетия се опитват да унищожат създателите и разпространителите на най-древната цивилизация – Българите!

Да, формално българската държава престава да съществува, защото целта да бъде претопена в морето на Османската империя, като че ли става факт.

В онзи зловещ момент един свят човек, пред когото се е прекланял целият  народ, пред който се прекланяме и днес – българският Патриарх Евтимий Търновски, изрича пророческите слова. „България винаги ще живее!” и с кръст в ръка тръгва по пътя на своето физическо заточение.

Подчертавам - физическо, защото никой, никога не може да окове във вериги, никой, никога не може да скрие зад каменни стени един жив дух. Опазването на българският дух не е исторически феномен, а една закономерност, която по своята значимост е епохална, защото надхвърля половин хилядолетие.

И благодарение на кого, как и какво успява да запази своят език, писменост, религия, своята култура и история народът ни. Първо, българинът не познава значението на понятието робство в онзи смисъл, както е общо прието. Той никого не е поробвал. Робство под никаква форма не е съществувало на българските земи. Тази дума няма значението, което и се придава днес. Да, той не може да понесе националната, социалната и икономическата зависимост, не може да се примири с опитите да му бъде наложена друга религия, друга култура и начин на живот. Той с пълно съзнание се стреми да съхрани, своята идентичност. Естествено, че не може да се пребори с могъщата в онзи момент Османска империя, простряла се на три

континента. Няма сили да отхвърли и двойното посегателство – това на вечният си враг Византия, която влязла в пределите на същата тази империя, запазва своето религиозно право и не само това, но става единственият подбудител за унищожаването на Българската Патриаршия, което не е постигнала през вековете на непрекъсната вражда и да заличи от лицето на земята всичко българско - църкви, паметници, древни градове и светини….

Какъв е единственият изход на българина - да съхрани в паметта си религия, култура, знания. Но как и къдеи съкровено запазва своите манастири. Манастирите поемат тази не лека задача и както показва историята, успешно се справят с нея.

Манастирите израстват като средища, които акумулират всички възможни при създадените условия форми на обществен живот – религиозен, икономически и културен. След чуждото нашествие и завоеванието, първата задача на манастирските средища е оцеляването, втората – спасяването на духовността, на писмената традиция, на книжовността, а третата – изнасянето и отново в народната памет.

Те са не само духовни и религиозни пазители, те са и онези будни места, в които започват да бъдат привличани младежи, които отричайки се от светския живот, стават духовни водачи, защитници и просветители на своя народ. Преминават през специални обучения - добиват физически, духовни и светски знания, те са специално подготвени да поемат един не стандартен път, начин на живот и работа не познати никъде другаде. Таксидиотство. Не случайно монасите преминали през тази своеобразна школа са получавали специален диплом, удостоверяващ уменията, знанията и задачите им. Не случайно, там, където не са успявали да въздействат силата на парите и общественото положение, целите са постигани с авторитета, ерудицията на монаха таксидиот, приеман еднакво добре от българи, турски управници и византийски духовници. За таксидиотите може да се говори много, но днес вниманието ми и насочено само към един от тях.

И след това отклонение ще се върна в началото, там, където оставих на пътя параклисът – костница и едно познато, но не съвсем име - Матей Преображенски – Миткалото.

Странна съдба има този човек . Като че ли е бил орисан от най-ранно детство да се скита сам по пътищата, да се раздава на другите и да получава благодарност докато е жив и забрава след смъртта му.

Моно Петров Сеизмов, както е светското му име е роден през 1828 год в Ново село, Великотърновско. На девет годишна възраст остава сирак, загубил родители, братя и сестра. Тежка участ. Но дали имено тя не става причина  това дете, останало само на произвола на съдбата да поеме по един път, който ще го изведе до духовно извисяване и предопредели мисията му на духовен водач на своя народ.

Първите години учи терзийство в Дряновския манастир, в който става и послушник. а през 1848 е подстриган като монах в Преображенския манастир. Именно тук, той за първи път се докосва до онова, което ще осмисли живота му - Вярата и Познанието.

Пътят му минава през Рилският манастир, за го отведе в Атон. Престоят му тук е кратък, но достатъчен за да му покаже нови хоризонти и в следващите години посещава Йерусалим, Русия, Влашко. Говори 5 езика – освен български, турски, руски и сръбски.

Отново се връща в Света гора, където прекарва още 10 години. Но, това не е пасивен престой. Матей Преображенски получава сериозно за времето си образование в манастирските библиотеки.

Чете повече светски, отколкото богословски книги - механика, математика, физика, философия – проявява невероятна разностранна инженерна мисъл

-         Знанията от съчиненията на Диокурит с наследени от древноегипетската медицина рецепти, го подготвят за народен лечител

-         Анализи на глаголическите букви от пергаментови листове, скрити от вековете в Синайски манастир, откриват неизвести факти за значимостта на миналото ни и изпълват душата му с гордост

Не преминава през светските училища, но стига до такова интелектуално и духовно развитие, каквото по онова време нямат дори хора завършили реномирани европейски университети.

Всеки един от тези аспекти е достатъчен да изпълни един човешки живот, но не и неговия.

Матей Преображенски вгражда духовни ценности от първите столетия на българската държава във възрожденското битие на народа ни.

Извежда до върха на Възраждането традициите на първите български апостоли да съчетават проповедите в черквата, с всекидневната практическа човеколюбива работа.

Той следва заветите на изихизма – философската сърцевина на Търновската книжовна школа, която според най-новите схващания, далеч не е примирение и бездействие пред световното зло

Тези енциклопедични знания не остават скрити зад манастирските стени.

За него казват – знаел е всичко, можел е всичко. Показвал и раздавал знания без да търси отплата.

Отец Матей е първият, за който е известно, че решава да използва силата на вълните и създава „морска мелница” на брега на Бяло море, съборена от завистливи атонски монаси. /само за сведение първата в света централа, която използва енергията на приливите и отливите е построена във Франция през 1966 г/

Още в Рилският манастир изработва два модела пушки. По късно с тях ще се сражават въстаниците от Априлското въстание и Ботевите четници. А с  12 цевна пушка, с която е в Белград, в Легията на Раковски, ще изплаши до смърт турците. Защото отец Матей намираме и до идеолога и космополита - до безсмъртния Раковски.

Модел на създадения от него дървен топ, намира място в световния музей на оръжията – лондонският Тауер, като единствен по рода си образец на оръжие, което продължава да предизвиква удивление и днес.

Само това ли можем да кажем за Матей Преображенски? Не, той продължава да ни изненадва.

imageПрозвището Миткалото, както е известен сред народа, носи в себе си лека закачливост и много топлина, като към много близък човек, народен, защото през следващите години, той не спира нито за миг. С расото си, с което никога не се разделя, като че ли то му служи като броня, броди из цялата страна.

Негов дом е всяко кътче от България. Негова стряха е всеки български дом.

В преметната през рамото торба, ще намерят място и Паисиевата история и книгите на Раковски, жития и псалтири, нравоучителни забавни книжки, календарчета, учебници, речници – първата в света подвижна книжарница.

Отец Матей написва над двеста притчи, разкази, стихове, издава шест свои книги. След Кримската война, в периода в който българската православна църква преживява болезнен момент, в България скитат много мисионери, предимно евангелисти. Тогава, като духовник и защитник на православието, пише брошури и книги:

- „Православният глас против протестантите”

- „Притчи Варламови с други йоще прибавления от Пролога”,

- „Приказки или нравоучителни примери”,

- ”Защита на православието, нападнато от протестантите с разни брошури”.

Защото, като таксидиот той знае, че тоягата служи за отбрана, но най великото оръжие е Словото. За това просветителската му дейност е огромна по обем и значение.

Невероятен психолог, той знае как  да се докосне до всяко българско сърце.Отец Матей притежава дарбата и използва всяко свое умение и познание за да спечелва любовта на хората. Какво по ценно от това да научи стопаните на един дом как да подреждат овошките, зеленчуците, да отглеждат буби, да преорат нивите, как да ги засеят, за да изхранят многолюдната си челяд. Когато имат нужда да използва лечителските си умения. Не е ли това най-добрият начин да спечели доверието на хората, да отворят дома си,  и душите си и да посее мъдрост. Можем ли да си го  представим след изпълнен с динамика ден, приседнал на одъра до огнището, да чете  на захласнатите деца стихове от своята любомъдра книжица:

„.За  всяко нещо човек се надее,

Докат младост йоще в него владее.

А когато замине младостта,

И започва да пристига старостта-

Тогава сичко почне от сърце да истива,

Защото веки на свършок живот отива.

И не са старай веч нови науки да учи,

Ако ще би от тях и с кола имот да получи.

Заради това ,възлюблени дети,

Учете се докат сте во млади лети,

Докат йоще Вас владее младост,

Чи като пристигне старост -

Тогава да не ви е жалост „

Мило, наивно, непосредствено, но и поучително звучат стиховете му

Отец Матей е бил учител в Балван и Ветринци.

Основател е на читалища в Сухиндол, Мусина, Михалци, Горно Сливово, Ново село. На него дори и сценичното изкуство не му е чуждо. Там поставя пиеси, и се изявява като майстор на специални ефекти

Но, да не си го представяме като, човек, който обикаля от село на село и град след град, за да  смайва с умения.

Създава земеделско дружество в с. Мусина, а през 1872 год първата трудова кооперация в село Михалци.

В Батошевският манастир  плод на неговата инженерна мисъл е воденица задвижвана от пясък, а в с Михалци – водна помпа.

Идеята му да изработи вечен двигател т.н. от народа „перипетомобиле” остава неосъществена.

Но,… има едно творение в неговият живот, пред което дъхът ми спира. То ми дава представа за  онези невероятни умения и знания, заради които не случайно е наричан българският Леонардо Да Винчи. Матей Преображенски – Миткалото е създател на Вечния Календар. Трудно ми е да си представя, как сам човек, самоук, може да създаде календар на времето. Най-точният до сега, не копиран от никъде. Лично за мен това е епохално. А този календар е факт и „работи” безотказно до ден днешен,  съхраняван в  историческият музей в гр. Павликени.

Най-голямата философия и най-голямата загадка и за днешните учени е Вечният календар на Миткалото.

image

Верен син на времето в което живее, Отец Матей не само че не остава чужд на повика на епохата,но освен участник в Легията на Раковски, в четата на Панайот Хитов, съвместната работа с Ангел Кънчев, то той става и основоположник на революционната мисия в България. За него не революционното насилие е било главно средство за борбата за освобождение. Идеята за създаване на вътрешни революционни комитети е приложена от Матей Преображенски. От него тя е приета от Левски. Нека не забравяме, че когато те се срещат в Легията на Раковски, Отец Матей вече има много по голям житейски опит и контакти и интелектуално превъзходство. Задължително трябва да разчупим догмите, не като величаем или омаловажаваме заслуги. Нека да бъдем обективни и дадем на всеки един заслуженото. Именно той показва на Левски създадените от него първи огнища на народното пробуждане и му показва верния път към хората. Двамата взаимно се допълват, работят заедно, свързва ги приятелство.

Защо всичко това е забулено в забвение.

Матей Преображенски е бил куриер на Търновският революционен окръг. В своите скиталчества пренася тайно революционната поща, оръжие, пари. Основаните от него комитети в никакъв случай не са по-малко от тези на Левски и в много случай се препокриват като райони на разпространение. Смелостта му е пословична. Единствен той се осмелява да иска лично обяснение от поп Кръстьо, за предателството на Левски

Единствен той след смъртта му, когато страх е обхванал цяла България пренася от Търново до Белград писмо, в което пише, че революционната борба в България не е спряла.

Заедно със Стефан Стамболов продължават да подържат духа на българите. Отново възстановяват западналите комитети и в продължение на две години създават нови.

Защо никой не говори за този подвиг ?!

И в разгара на тази дейност, през 1875 съдбата се намесва коварно. Известеният с древните умения лечител, помогнал на незнайно колко хора при своите странствания, нелепо умира на 47 години от… „ухобол.” /предполага се менингит развит на база остър отит/.

Дали в последните си часове, този чутовен герой, си е дал сметка за епохалността на своите действия  и мисията, на която  е посветил живота си. Или верен на пословичната си скромност, си е отишъл без шум и… дано не е бил сам, а е имало поне една добра ръка, която да държи неговата.

image

Гледам , този издялан от камък образ… Нима и днес, това уж не живо творение, не излъчва благородство, интелигентност, нима и мъртвият камък, днес не въздейства.

Искам само да си представя истинското чародейство, с което този, нестандартен човек е омайвал хората, които са имали невероятният шанс да го срещнат през живота си.

В класификацията  герои, обикновено намират място личности, които са загинали на бойните полета или са били убити, заради делата си.

За героизъм броим това, което на пръв поглед е драматично. А кое е по трудно да умреш или да устоиш и продължиш… Смъртта е загадка и за това в народното съзнание е драматична, героична.

Отец Матей е едно величаво и достойно име в нашата национална история. И тук се изкушавам да цитирам до край един текст от книгата на Румяна Николова за Матей Миткалото, който до голяма степен дава представа, защо е забравен днес. Думите и болят, бият през лицето и душата, но са истина.

”Той е твърде български, за да задържи вниманието. Ако беше хвърлил расото като Левски, съдбата му щеше да бъде по-иначе сторена. Ако беше друг папата до сега хиляди пъти щеше да го обяви за светец, я за мъченик или поне за блажен. Но той остана при Бога и Бог остана в него.”

 

От себе си ще добавя само това. Да, не е канонизиран, защото съдбата му е отредила най голямото, най-святото – да носи името Българин.




Категория: Лични дневници
Прочетен: 2369 Коментари: 3 Гласове: 10
Последна промяна: 24.10.2013 07:55
                                    Отколе и в песен наредено:                                 „ Свят ден Великден, още                                     по свят – Гергьовден „              Многобройни са хрис-тиянските празници, много-бройни са имената на мъченици, на герои, отстоявали и платили с живота си  свещеното право на всеки човек за собствен избор, как да почита и  как да служи на Бог.                 Както хиляди поколения преди нас ….В този отрязък от циклично време, в този сезон на растеж и разцъфтяване, на оплождане и щастливо очакване, за пореден път почитаме Победителя, Георги, Героя, Хероса, възкачен на кон и известен с много имена, връзката между които не е трудно да се открие.       Кой е той ? Християнски светец, воин на светлината, победител на злото или герой, чието съществуване се губи в митологичните времена?       Защо образът му е толкова устойчив през  вековете, че всеки народ, вярване и религия родени в Евразия    люлка на днешната цивили-зация, го приема като свой и го изобразява и почита?              Конникът, кой е ездачът ?! – Човек или символ. Кого почитаме на този ден? Най – големият стародавен български пролетен празник.       Гергьовден е празник натоварен с голяма обредна символика. Магическа и предпазна функция има всяко едно действие на този ден. Започва лятната половина на годината, която ще приключи на Димитровден. От това, което  се направи през този период зависи какъв плод ще даде трудът на хората, какво благополучие и почивка ще последват. Пеят се песни за Св. Георги от когото се очаква да донесе берекет. Заедно с Великден се смята за най-големият пролетен празник. Народът го  нарича Зелен Георги или Цветен Георги.       Обредните практики имат почти изцяло пред християнски характер. Жертвоприношение на агне, месене на обреден хляб са не само израз на почит , но издават желание да заслужат покро-вителство. Жертвоприношението е своеобразна смърт, която трябва да предизвика нов живот и изобилие. Тематиката на някои от тъжовните песни, които се изпълняват на празника дават възможност да оценим тази жертва, а поръсването на лехите с кръвта на агнето е особен вид засяване с плодовитост             Под християнската същност на Св Георги Победоносец се крият древномитологични реликти – той е героят мъченик, с когото фолк-лорната традиция свързва предхристиянските пролетни скотовъдни култове и митове за змееборството. Побеждавайки демона на злото, той възстановява хармонията на битието. В това отношение Св.Георги много се доближава до културните митологични герои.        В традицията Св Георги винаги е представян като конник, който побеждава змея. Така е изграден образът му и в народните песни и в иконографията. В същност това е една метафора за победата над злото и освобождаване на пролетта и растежа. Така народът принася върху християнският светец някои черти на пролетните божества на плодородието.        Навярно, защото колкото и християнски, полкова и езически е този празник.       И така, говорим за смесване на пред-християнски и християнски символи.       Преди да ги изясним за себе си, би трябвало да сме на ясно кого почитаме като светец -     човек, който заради праведния си живот, подвиг за християнската любов, ревностно разпро-странение на вярата, а също и заради страдания и смърт, приети за Христа е надарен с особени дарби от Бога, а след смъртта си е причислен към висшите небесни сили и преднадлежи на Бога. Приживе светите хора притежават благодатните дарове лечителство, чудотворство и прозорли-вост, както и даровете на Светия Дух – любов, радост, мир, дълго търпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание, а също   полагат непрестанни усилия дарованията им да останат скрити. Белезите, които говорят за святост са сияние на лицето и предаване на усещане чрез допир.     Светостта на светиите е за нас единственото обяснение за миротворчивостта и нетленността на светите мощи, които правят безброй чудеса, особено над онези, които пристъпват с вяра към тях.       И тъй като имаме смесване на два вида почит, нека изясним и не заклеймяваме още едно понятие – езичество. В най-общия смисъл това е всяка етническа религия почитаща природата и различните нейни проявления. Като езически могат да бъдат определени почти всички природни религии, които са естествено форми-рани, а не резултат от проповедническа и философска дейност. С термина „езичество” най-често се свързват пред християнските религии в Европа. В по – тесен смисъл на думата „езичество” у нас се използва за древната тракийска – българската религия.         От посланията на апостол Павел е ясно, че той не е против народните традиции, стига те да не са в разрез с Христовото учение. Още от апостолско време се изграждат мостове между християнското учение и народните обичаи и народното творчество. Християнството дава на народа духовни богатства, за да продължава да твори и полученото в наследство от пред християнската епоха  да се стреми да претворява. Изпъква желанието да не скъсва с традициите на дедите, а да  им се придаде нов облик . Исус Христос проповядва премахване на враждата преди да се пренесе дар. За това народните трапези са за всички, а и подобни празници са благоприятен повод за преодоляване на неприязън и отчуждение.                 Какво знаем за Св Георги.         Малко е известно за истинският човек превърнал се в легенда, а историята за него е обвита в митове.          Според преданието, този велик Христов мъченик, е живял по времето на римският им-ператор Диоклетиан. Роден в малоазиатската област Кападокия в семейството на християни, чиито баща е умрял  за Христовото име. С майка си той се преселва в Палестина. Красив, снажен и мъжествен постъпил на служба във войската. Без да знае за християнската му принадлежност, заради доказаните му качества императорът го издига като трибун. Междувременно Диоклетиан започва жестоки гонения срещу християните. Разрушавал храмовете им, горял книги, предавал ги на мъчения и ги убивал. Георги окрилен от божията промисъл направил своя избор. Раздал богатството си на бедните и освободен от бремето на материалното, защитил своята вяра пред свикания от императора събор в гр Никодимия. Открито заявил „ Вие се заблуждавате! Вашите идоли не са богове. Исус Христос е истинският Бог. Или признайте истината и се научете на благочестие или пък престанете да смущавате със своето безумие тези които са я познали. Аз съм раб на Христа, моят Бог и с надежда в него аз дойдох доброволно тук пред Вас, за да свидетелствам за истината.”  Естествено разгневеният император наредил Георги да бъде подложен на нечовешки мъчения, които да го принудят да се откаже от вярата си. Но имено силната вяра помогнала на мъченика да преодолее и непреодолимото и да укрепи още повече духът  му. Хората изумени  от духовната му сила се стичали при него дори пред тъмницата,  от където той проповядвал, лекувал физически и душевни рани.  Безсилен да се прибори с духовното му превъзходство императорът издал смъртна присъда. Хиляди  последователи съпроводили  Георги до лобното му място, където бил посечен , като останал чрез смъртта си жив и славен хилядолетия.      Митът свързан с неговата героика му предписва надмощието над змея, на когото били пренасяни жертви. Това единоборство издигнато в култ е победата на християнската вяра над идолопоклонничеството, характерно за римската империя.               Великомъченик |Свети Георги е покровител на България. Случайно ли е това. Какво го откроява, какво го прави по различен, какво го прави героичен и защо?         И тук вече трябва да се върнем хилядолетия назад, незнайно колко в далечната древност. Там трябва да търсим корените на героичното, така близко и далечно. Не слу-чайно проф. Китов и проф. Овчаров казват, че бог Митра се среща с траките в древност-та именно нашите земи. Българската тракология изобилства с артефакти, които потвърждават това твърдение. Митраизмът е религиозна система, организирана около соларната традиция. Митра означава „ sol invictus” – „ непобедимото слънце” Той повлиява силно на тракийското население на Балканите и Мала Азия. Траките възприемат организацията поради соларната близост между двете традиции, Балансирането и върху космични величини, върху времето, върху почита към Планетите, като божествени субекти на Глобалната истина. Посвещението, тайната на ритуалите, извиква респект сред другите религии. Колко си приличат начините на изобразяване на св Георги от християнските икони и тракийския Херос, някои древноегипетски изображения на Хор, и нашият Герой конник изсечен върху огрените от слънцето скали на Мадара. Самият кон е символ на Новото слънце, Движението, Божественият кръговрат. Човекът и конят са изразявали сила и действие в едно. Техният съюз символизира осъществяване на победа. Значението на белия цвят в културата и религията. Бялото е родина на светлината, която ражда всичко видимо. Тази представа е застъпена във всички религии.      „ В началото беше нищото, от него се роди всичко” – ни казват свещените книги от Азия „Бог каза : Да бъде светлина”- това посочва Библията. Белият цвят на Христовата плащеница е символ на пречистване Бялото е противоположността на черното, на нищото, на хаоса. Чрез бялото всичко придобива нова форма в светлината на просветлението.       За това, винаги и в древността и в християнството конят на победителя е бял.        Победителят на бял кон е дал израз на съкровени въжделения, които идват от дълбочината на душата. Хилядолетното му изобразяване има характер на обожествяване, на  трескав духовен порив, на някаква емоционална стихия на очакване на Спасителя. Спасителят като Пастир в християнската идеология.       Конникът – първообраз на Св. Георги е съществен тракийски принос в новата вяра, в нейното обогатяване с местно съдържание, без което тя би останала твърда абстрактна и безплътна.            Траките налагат в началото на новата ера в живота и в изкуството образа на конника. Това е същественият тракийски принос в човешката изобразителна култура.       Св. Георги е един от най-популяните и обичани ранно християнски светци, когото почитат не само православните и инославни християни, но и мюсюлмани и дори будисти.       В исляма той е известен с името Джирджис. Житието му е преведено на арабски език в началото на 8 век и чрез арабите- християни става популярно и между арабите мюсюлмани. Арабският апокрифен текст на житието му се съдържа в „ История на пророците и царете” от началото на 10 век, където Георги е представен като ученик на един от апостолите на пророка Исса / Исус на арабски/, когото езическият цар Мосул подложил на мъчения, но винаги бил възкресяван от Аллах. Сред най-посещаваните от мюсюлманите днес светини са манастирът „Св. Георги „ в Лида, като място на неговата гибел.           Мюсюлманите честват православния светец, защото го възприемат като символ на живота. Интересно е, че както и българите те го наричат „ Зеленият Георги”, а зеленият цвят е основен символ в исляма използван във вътрешната украса на джамиите. Дори, чалмите на пророка Мохамед са били само зелени.  Интересен момент в проследяване почитта към Св Георги има при коптите.  Етиоп-ският град Лилабела е наследила като център на христи-янството през второто хилядолетие град Аксум, който западнал след 7 век, когато започва инвазията на исляма. И тук наистина дъхът спира, защото се изправяме пред осмото чудо в света, т.н. „подземна Петра”.Това е построеният през 13 век скален комплекс от 11 църкви вкопани в земята .   Идеята е била на това място да бъде сътворен втори Ерусалим. Тук редом с църквите на Исус Христос и Дева Мария,   с внушителни размери – 25х25/ 625 кв.м/ и 30 метра височина, внушава респект и църквата „ Св Георги”.           И днес въздействието на храмовият комплекс е невероятно, може би защото това са и в момента действащи църкви. Спускайки се под земята ни омайва мирис на тамян и древност, отвсякъде се чува хорово пеене, като че наистина се носи Божият дух.         Св Георги е покровител, заедно със Света Богородица и на Грузия, където има негов храм от 335 год. През 1098 год е обявен за покровител на английската армия,след като се явява във видение пред участниците в кръстоносния поход.   Сто години по –късно при крал Ричард Лъвското сърце, статутът му на покровител на армията става официален, а през 1222 год., синодът в Оксфорд решава ,че бъде почитан в цялото кралство. През 14 век е обявен за покровител на Англия, Покровител е на Москва и Каталония, а до 18 век и на Португалия.          Един от най-старите ахитектурни паметници в България е Ротондата в София- единствената запа-зена до покрив постройка датираща от римската импе-рия.4-ти век, бележи голям разцвет на Сердика, като един от най-големите и значителни градове на Балканският полуостров. „Сердика е моят Рим” казва Константин Велики. Сградата е била култува по онова време, мартирион.  313 год Ротондата е превърната в баптистерий, поради масовите християнски покръствания.      343 год в нея е свикан Сердикският събор, който потвърждава никейският символ на вярата .А в средата на 6-ти век е вече църква носеща името на Св Георги Победоносец.         Съвпадение или отдадена заслужена почест на народа, издигнал в култ преклонението пред Конникът Победител.          700 -721 са годините на царуването на Аспаруховият син кан  Тервел, свети Тревелии, спасителят на Европа. Надписът над Мадарският конник едва ли е избран като случайно място за да бъде запазена за поколенията благодарността към Светецът с чието покровителство Кесарят Тервел успява да постигне една от най-значителните победи в историята на съперничество между християнството и мюсюлманството.              Смело мога да заявя, че е крайно време да назовем Белият конник увековечен в скалите на Мадара с неговото истинско име Св Георги Победоносец.          Да призовем целият християнски свят да се поклони на най-голямата икона на този светец с чиято помощ и десницата на непобедимите българ-ски войни, които приемат Св Георги като свой небесен пок-ровител, днес ние свободно можем да славим Бога без да се притесняваме за бъдещето на своите деца и България.       Нека да се поклоним под открито небе в знак на благодарност на Св Георги Победоносец, който е запазил българският народ през най-тежките му изпитания през хилядолетията до днес.             
Категория: Изкуство
Прочетен: 2953 Коментари: 0 Гласове: 4
Последна промяна: 12.05.2013 19:05
                       

                        БОЛИ МЕ И СЕ СРАМУВАМ,  НО ТОВА Е ИСТИНАТА......



               ОЧЕРК НА ЕДИН АНГЛИЧАНИН ЗА БЪЛГАРИЯ

                     “Няма по-прост народ от българския”

 Под това заглавие „Невероятно инфо“ пусна материал, който, макар и фантастичен, решихме да публикуваме заради самоиронията.

Огромна популярност сред англичаните придоби очерк на техния сънародник Едуард Стърнс, касаещ България. Под заглавието “Няма по-прост народ от българския” той публикува своите впечатления, опит и разочарование от грешката да си купи имот в нашата държава:

”Напоследък сред нас, британците, стана мода да си купуваме имоти в България. От една страна наистина красивата природа, за каквато ние тук можем само да мечтаем, и от друга – ниските цени на селските къщи, както и примамливите оферти на имоти в затворени комплекси, накланяха везните в полза на решението за една такава на пръв поглед изгодна сделка. Но приятели, не правете тази грешка, която аз направих, не си купувайте имот в България, не стъпвайте там, не правете бизнес и избягвайте каквито и да е контакти с българи. Защото от другата страна на везната натежава неумолимо простотията на българския народ. Простотия убийствена, отчайваща, неизмерима, ужасяваща, всеобхватна, опасна , неумолима, потресаваща . . .!

Българите, аз смея да твърдя, са най-простият народ на Земята. Няма по-прост народ от българския и тука аз бих искал да направя едно разяснение. Под прост народ аз нямам предвид народ неграмотен, неук и необразован. Не! Те са грамотни, но са тъпанари. Те са образовани, но са кухи. Те са интелигентни, но са прости.

Защото неук е народ, който не е имал възможност да се ползва от съвременното образование, от достъпа до информация и от възможността да обменя идеи с народите от целия свят. Но тези народи аз не бих нарекъл прости, защото те живеят в някакво, макар и примитивно, общество, поддържат се и търсят път да се развият. А българите – напротив – те имат огромни възможности, образовани са и осведомени, природата им е прекрасна, географското положение – стратегическо, но всичко това те пропиляват, продават, затриват, унищожават, защото са прости.

Те даже не са народ, а сбирщина от прости хора, защото народността не е просто принадлежност към дадена географска територия, а съвкупност от общи цели, идеи и ценности, съвкупност от общи действия, целящи развитие на цялото общество, общи действия за реализиране на идеите и опазване на ценностите. Но това при българите не съществува. Аз използвам думата народ в техния случай, воден единствено от някакво благоприличие, но ако трябва да съм откровен, бих ги нарекъл сбирщина от идиоти, идиоти в гръцкия смисъл на думата.

Аз дори се съмнявам, че българският народ днес съществува. За мен българите са изчезнали и на тяхно място е останала някаква тълпа. Но не, това е неточно, защото тълпата има някаква обща цел, а те нямат такава; не, те дори не са тълпа. Не, те са случайно попаднали на едно място различни хора, с различни цели, впримчени в географското положение, което по една случайност населяват, и обременени с историята на хората населявали някога това място, за чиито наследници по-незнайно каква логика се смятат.

Какви българи са те? Как тази сбирщина си позволява да петни името на този древен и велик народ?

Нима е възможно това, което те творят днес като история, да бъде вписано в историческата сметка на народ като българския?

Долу лапите, простаци, от името българи!. Вие не сте и не би могло да бъдете българи. Защото за да се наричаш българин не е достатъчно само да се облягаш на гени, а да имаш дух, воля, сила. Не само да каканижеш имена на исторически личности и герои, а да подражаваш на постъпките им, да следваш идеите им, да осъществяваш мечтите им за България.

Но как така, – ще попитате вие – Нима няма нещо, което да обединява тези хора, населяващи тази територия, наречена България? Има разбира се, те имат общи черти, но те не ги правят общност, не ги правят народ – те са продажници, завистници и крадци. Те не се стремят да подобрят своето житие – за тях е достатъчно да се радват на нещастието на другите около тях, а ако случайно не виждат по-нещастен от себе си, то това ги прави нещастни. Те не се радват на постиженията на другите, а търсят начин да ги развалят, окалят и съсипят.

Ако някой реши да направи нещо за обща полза, те го смятат за глупак, присмиват му се и му се подиграват. Парите за тях са водеща сила, за пари са готови да направят всичко; тук понятията чест, законност, морал са просто празни думи.

Но защо – ще попитате вие – казваш, че са прости? Защото те имат всичко, което е необходимо на един човек, за да осъзнае къде греши. Цялата необходима информация относно собственото си положение като нация, относно причините да са в това незавидно положение, относно мерките, които трябва и могат да предприемат, за да се избавят от това положение, но въпреки това, те се надяват да ги оправят именно тези, които са ги докарали до това положение. Те протестират срещу тези, които ги мамят, грабят, използват и потискат, и в същото време оставят бъдещето си в техни ръце. Те недоволстват, когато станат обект на измама, но злорадстват, когато измаменият е някой друг.

Българите смятат себе си за тарикати, това е дума, която трудно бих могъл да преведа на нашия език. Но най-общо казано, тарикатът е мошеник на дребно и на едро, но страхлив мошеник, плах, уплашен, постоянно озъртащ се, но все пак горд, че е мошеник. Но мошеничеството му е такова, че най-често води до неговото собствено падение.

Какъв, ако не прост, трябва да си, за да се радваш на чуждото нещастие, а не да се бориш срещу него. Как може да злорадстваш, че този или онзи чужденец го обрали, измамили и пребили в собствената ти държава и да очакваш да печелиш от него. Трябва да си много прост, за да се гордееш с изобретателността на своите престъпници, чиято жертва утре може да си ти самият.

Трябва да си много прост, за да се гордееш, че познаваш престъпници, и да заплашваш други с тези свои познанства, вместо да съдействаш те да бъдат разобличени и осъдени. Трябва да си много прост и безгръбначен, щом виждаш беззаконията, но не се съпротивляваш.

Трябва да си много прост, за да вярваш, че тези, които нарушават закона – а ти си им гласувал доверие да те управляват, да те съдят, да чертаят бъдещето ти – че те ще въведат законност.

Трябва да си много прост, за да се радваш, че гърците щели да станат толкова зле колкото теб и да не разбираш, че ти продължаваш безропотно да потъваш, докато те продължават неумолимо да се борят. Да не виждаш, че те, дори и фалирали като държава, като общество са на светлинни години пред теб. Че дори заплатите им, по които ти мериш всичко, са в пъти по-големи от твоите нищожни подаяния.

Трябва да си много прост, да работиш за хора, които смятат, че са над закона, да им позволяваш да трупат за твоя сметка тлъсти печалби, да наблюдаваш ежедневно тяхната подигравка с държавността и със самия тебе.

И, ако някой страничен наблюдател вземе, че ти покаже всичките тези беззакония, на които ти си ежедневен свидетел, мислейки, че ги не виждаш, ти просто да свиеш рамене и да кажеш:

“-Ми аз, какво мога да направя?”

Трябва да си много прост, за да разчиташ, че точно ти ще минеш между капките, когато наоколо ти вали дъжд от неправди. Че точно ти ще оцелееш от всички около тебе, които като теб се мъчат да оцелеят. Че някой друг трябва да поведе някого другиго, за да оправи твоя живот. Трябва да си много прост, много страхлив, много безгръбначен.

Трябва да си много прост, за да вярваш, че държавата ти ще се оправи, докато ти си на хиляди километри от нея в търсене на сигурност и щастие там, където го е извоювал някой друг.

Трябва да си много прост, за да мислиш, че бъдещето на държавата ти зависи не от твоите действия, а от действията на останалите, докато в същото време по някаква абсурдна логика имаш огромно мнение за себе си и своите нереализирани и неоценени способности. Трябва да си много прост.

Трябва да си много прост, да живееш в земен рай и да го унищожаваш.

Трябва да си много прост за да вярваш на телевизора, да мислиш с телевизора, да слушаш телевизора, да възприемаш света чрез телевизора, а не чрез собствената си преценка за случващото се около теб.

Не правете бизнес с тези хора, не общувайте с тях, унищожете ги. Те сами ще се предават един друг и ще съдействат за собственото си унищожение. Толкова са прости… “

Източник: http://www.eurochicago.com/

Публикувано на
20.06.2012 @ 10:38

Автор: Едуард Стърнс

Тагове: Очерк, англичанин, за българите,

Коментари

Видяна: 580

Категория: Други
Прочетен: 3003 Коментари: 13 Гласове: 5
Последна промяна: 12.05.2013 19:14

           БЪЛГАРСКОТО СЛОВО В
          „ ГРАДЪТ НА ЖЕРАВИТЕ”

 

 

       Свърши! А така не ми е иска да свършва..Затворих и последната страница на книгата. А това не бе обикновена книга – българска книга от българска писателка. Написана на  български език – кристално чист, изваян с най-фино перо. Думи, които заливат като водопади, ромонят като бистър планински поток, разливат се и потичат бавно като пълноводна река, спират и се замислят като езеро, в което се оглежда като огледало божествената им красота. Думи- изпята песен, думи - излята душа. И уж нищо особено като си помислиш, но те карат да мислиш. И това ме подсеща, че много малко написани слова са ме предразполагали да мисля. Да мисля с любов, да мисля с копнеж по изживени или наблюдавани мимоходом дребни, почти невидими в жизненият ми път неща. Че именно те го създават, осмислят. Че всеки от нас има своето битие,простичко,човешко, малко, сивичко, но обогатено с чувства. Именно тези, за които не си даваме сметка, че съществуват подминавайки ги със забързана крачка в стремежа си да стигнем колкото може по- бързо до нещо, което и ние не знаем къде ще намерим и  същност какво искаме да намерим. В устрема си не забелязваме, че се сблъскваме, но подминаваме съдби. Не тези които преобръщат живота, а онези, дребни неща, които го изпълват със смисъл. С изопнати от напрежение лица, забравяме да се усмихнем. С поглед устремен напред гледаме и не виждаме, че сме станали слепи за човешкото в себе си и другите. Бурен кикот, а не фина самоирония ни правят не себе критични. И изведнъж  от това уж нищо се появи този ромон, този изтъкан от чувства и човечност, от красота и копнеж, забравена далеч във времето, отхвърлена от мода и критика, така обичана и благославяна българска реч. Изпивах те, както само жаден пие вода на големи глътки, уж бавно, но бързо. Страхувах се, че някой ще ме откъсне от твоята животворна свежест, а ти се лееше и ме изпълваше с прохлада, като самотник в жарката пустош на ежедневието. Нещо ме хваща за гърлото и май и сълза припари в очите ми и си мисля. Живо си, има те Боже, още не са те забравили, тук си, витаеш и ме изпълваш българско слово и те откривам в моят „град на жеравите”, там от където бликна и ме заля с надежда, че вечно ще те преоткривам.

 

26.05.2012

 

 Рос Мистрал

Категория: Изкуство
Прочетен: 1156 Коментари: 0 Гласове: 4
Последна промяна: 12.05.2013 19:23
16.02.2012 00:45 - ПИСМО....


Скъпо Сърце,


Ужасно много съжалявам за това, което ти причиних. Подведох те, знам. Дълбоко си огорчено от постъпките ми, а също и от бездействието ми. Когато ти срещна Любовта, аз нямах достатъчно познания за Нея, дадох ти грешните съвети. Аз само анализирам, нямам лични преживявания, нямам личен опит.

Сърдито си ми и не те виня.

Първоначално се опитах да те предупредя, да те спра, казвайки ти: "Не се влюбвай! ", защото това беше нещо непознато и за двама ни и не исках да пострадаш. Но после Любов ми допадна и те окуражавах. Ах, защо не продължих да те убеждавам, че да си с Нея е грешка. За съжаление, Любов не те обичаше. Виновен съм. ИЗВИНЯВАЙ, че ти казах, да ъ признаеш чувствата си. От проучванията ми знаех на каква разруха е способна Тя. Четох за болката след нея, ако Тя не ти отвърне. Не бих могъл да си представя как се ЧУВСТВАШ в този момент, защото съм НЕСПОСОБЕН да изпитам това, което ти можеш. Но аз не Я познавах като теб. Отсъствах често, когато ме канеше да дойда с вас. После ми разказваше развълнувано и в захлас какво съм пропуснал. Ти беше опиянен от нея, приятелю. И си мислех за вас, за Нея. Но ти също ме изостави. Беше фокусирано над Нея. Когато опитах пак да те вразумя, ти не щеше и да чуеш за раздяла с Нея. Никога не те бях виждал такъв. А накрая Тя те разби на парченца! Колко беше жестока! Тя те разрани, разкървави, опустоши!

ПРОСТИ МИ, че не потуших още отначало огъня, който гореше у теб. Прости ми, че поддържах жива у теб надеждата за споделена обич помежду ви.

Сега бих искал да ти помогна да се съвземеш. Забрави за Любов, Сърце! Ще те защитя при повторната ъ поява. Няма да позволя да бъдеш наранено отново, приятелю. Няма да те подведа повече, обещавам.

Надявам се да ми простиш.

С най-искрени извинения,

 Умът

 

 

 

 

 

 

 


 

 

 

 

 

 

 


 

 

 

 

 

 

 

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 1169 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 16.02.2012 00:47
11.02.2012 01:51 - СТРАХ



Страх ме е от силата на думите
Страх ме е от глупостта на хората,
Как умело ни разказват приказки
За това да мразим другия.

Страх ме е, че вече е изгубено
Човешкото в човеците, отровено
Отровата така тече във вените,
Че ги надува чак до пръсване.

Страх ме е, иконите се ползват
За да издигат бляскави величия
Накичват ги като елхи по Коледа,
За да градят лицето на безличния.

Страх ме е, когато виждам болката
Отразена във очите на бездарници
Които са откраднали от талантливия,
За да си правят шумни празници.

Страх ме е, че някакси по важно е
Кой е политикът на годината
А във къщи майка със детенце плаче
Как ли ще изкарат зимата.

Страх ме е, че вече съм признала
Страх ме е, да, страх ме е за хората
И никой няма да извика "Страшно е"
А всеки ще приветства злобата.



       
 
Категория: Изкуство
Прочетен: 1099 Коментари: 0 Гласове: 1

Прочетох в някакво съвременно изследване, че преди да намерят мъжа на живота си, повечето жени са излизали едновременно с двама.

Дали съм открила мъжа на живота си, най-вероятно ще мога да кажа на внуците си, но това изследване определено ми върна мили спомени. Най-веселите истории от младостта ми са били свързани със ситуации, в които се влюбвах в двама, най-малко, едновременно.

Много е хубаво, защото животът ти става един такъв пъстър и вътрешната интрига, за която само ти си знаеш, те гъделичка толкова приятно, че въобще не издребняваш по отношение на онези мъжки неща, в които иначе се вторачваме и само ни изнервят.

Спомням си обаче и един сън от онези години, който беше истински кошмар - трябваше да давам пресконференция на всички мъже, които обичах едновременно и да им отговоря на въпросите "Защо" и "Как така?". Не се стигна до това да давам отговори, събудих се навреме. Е, вече нямам проблем да дам пресконференция.

Първа точка от дневния ред:

Защото, момчета, всеки от вас е уникален с нещо много специфично, което на мен ми е безумно интересно. И ме вдъхновява. Представете си само - актьорът, който тази вечер е на сцената специално за мен, докато другото ми гадже, журналистът се впечатлява "този колко яко играе, невероятен", как ме карат да се чувствам най-щастливата жена.

Защото и те се харесват. Може би ако и двамата знаеха, нямаше толкова да се харесват, но от тази позиция мога да видя истината - те се харесват, и аз ги обожавам. Талантливи и уникални хора са. Заради единия ставам културен репортер, заради другия пиша текстове, които много да му се харесат. И така раста професионално. Не от кариеризъм. От чиста проба любов.

Втора точка от дневния ред:

Защото, момчета, извинявам се, но дори когато много съм ви обичала, въобще не сте ми въздействали еротично по еднакъв начин. С някои от вас, направо ми беше трудно. Ей, така, любов е извирала от мен, чудесно ми е било да ви прегръщам, обаче първа чакра не иска да чуе за мъжката ви мощ и това е.

Не можеш да спориш. Може да се насилиш, но в крайна сметка сконфузено се измъкваш, че не знаеш какво ти става. А в същото време, от другия юнак ти потичат соковете, само докато го гледаш как си пали цигара и нямаш никакъв проблем нещата да се случат и прави до стената, ако трябва. Защото положението е спешно. И от извънредна важност.

Тънкият момент тук е, че ако хванеш вълната на извънредното положение, след това и другият е изстрелян в космоса. Е, може и да се зачуди какво точно е успял да направи, че така си полудяла от страст, но при всяко положение ще си припише заслугата, така че няма страшно. Нищо няма да заподозре.

Трета точка от дневния ред:

Защото колкото повече мъже едновременно харесваш в младостта си, толкова по-бързо и качествено се опознаваш. Ще приема, че ви е известен факта, че един за друг сме огледало. Особено, когато се влюбваме. И онова, което харесваме, и онова, което ни вбесява са наши собствени качества. Психиката ни е така устроена, че ако не притежаваме въпросните качества или недостатъци, не можем да ги видим у другия. И дори когато този факт е неосъзнат, влюбването е магията, която ни учи да ги приемем.

И не случайно след това, след този акт на приемане, сякаш се събуждаме и виждаме истинския човек. Този, който няма много общо с нас. В това няма лошо. Това означава, че сме приключили с един етап от акта на познание и приемане на себе си. Онова, което харесваме у другия, ни стимулира да го развием у себе си, а нещата, за които първоначално беснеем, но в крайна сметка обгръщаме с любов или безразличие, за да не ни дразнят много, са само и единствено наши кривици.

И именно затова тези прекрасни момчета, в които се влюбваме в младостта си (колкото повече, толкова повече), помагат да намерим път към собствената си цялост.

В този ред на мисли, резултатите от онова изследване имат известно основание. Нищо против да извървиш пътя си и само с един човек, но това поведение по принцип не е типично за един много голям период от човешката история.

Патриархатът не устиска много, ако гледаме на нещата глобално. Както и да е, мисълта ми беше, че е съвсем нормално да се кротнеш, когато вече имаш яснота коя си, какво харесваш, как точно го харесваш и с какъв партньор би ти било приятно да го споделиш.

Не бих нарекла този мъж, единствената любов, но при всяко положение човекът ще случи на жена, ако е имала шанс да опознае себе си чрез многото любови и да постигне целостта си.

Този материал е специално написан за Edna.bg от Михаела Петрова.


 ТОЗИ МАТЕРИАЛ ПРЕДИЗВИКА ГОЛЯМА ПОЛЕМИКА - ЖЕНИТЕ БЯХА "ЗА", МЪЖЕТЕ ЗАКЛЕЙМИХА ЦЯЛОТО ЖЕНСКО СЪСЛОВИЕ.........

Категория: Тя и той
Прочетен: 1470 Коментари: 2 Гласове: 4

                                          ПоЧАСОВА ЛЮБОВ                           

 

Случайно попаднах на едно предаване, в което зададоха въпроса какво е любов на 6-годишно момиченце. Отговорът й беше, че любов е когато се прибере в къщи и кученцето й я близне по лицето, въпреки че е било оставено цял ден вкъщи само!

За разлика от животните, ние разумните същества, сме свикнали да измерваме всичко около нас в мерни единици. Измерваме успеха в пари, красотата в килограми, вкуса в калории! Но как измерваме любовта?!

Все повече учени, писатели, или "почасови любовчии" се опитват да ни убедят, че любота трае 26 280 часа или, че само три години сме способни да обичаме един човек повече от самите себе си. С други думи първите 8760 часа минават в еуфория, следващите 8760 в опит да не бъдем егоисти, а през последните 8760 часа е минало достатачно време, че да опознаем партньора си, за да разберем, че сме способни да обичаме истински само себе си.

В крайна сметка се оказва, че любовта ни е скъпа и краткосрочна инвестиция с печалби, които задоволяват единствено егоцентричната ни природа, която измерва любовта от своя страна в секс. Защо ни трябват три години да разберем и после отново да забравим, че ние хората, от раждането ни сме егоисти и любовта ни често е почасово демонстриране на сила и надмощие над емоционалността на "любовника" ни?

Оказва се, че често любовта ни e просто запълване на празнина или потребност, която според учените се обяснява с химичните процеси в нашия мозък. Но нима тези процеси не започват от сърцето, където и свършват!

За мен любовта не се командва от разума, а сърцето управлява процесите в мозъка. Да, съгласна съм, че любовта е субективна, но времето е още по-относително.

Скоростта на движение е факторът, определящ какво ще е "нашето" време. Или с други думи, когато мислим винаги минава повече време, от времето, когато просто чувстваме. Затова, за да изпитаме любов не трябва да я измерваме във време, защото някои приемат любовта от сърцето, други мислят, че са по-умни от природата си, затова и часовникът им отброява най-истинското, на което сме способние ние хората - любовта.


Категория: Лайфстайл
Прочетен: 1450 Коментари: 1 Гласове: 7

           РАЗЛИКАТА МЕЖДУ СЕКСАПИЛ И ВУЛГАРНОСТ             

 

Жените хвърлят много усилия и пари, за да се почувстват красиви и секси и да замаят главите на мъжете.

Но често нещата излизат от контрол и вместо дамата да изглежда сексапилно, от нея лъха вулгарност.

Според Стив Уард - специалист в междуполовите отношения, както сам се нарича, и изпълнителен директор на агенция за запознанства, жените не бива да залагат на прекалено провокативния и мръснишки вид, ако искат един мъж да ги вземе на сериозно.

За Стив има много голяма разлика между това да заведеш една жена в спалнята и да я представиш на родителите си.

"За мен една дама, която се е облякла предизвикателно и вулгарно, отправя следното съобщение към мен - нямам особено голямо уважение към себе си, затова се опитвам да впечатля околните с разголеното ми тяло."

Уард определя мръснишкия външен вид като престаравене от страна на жената, докато сексапилът просто идва от вътре. Жените могат да изглеждат секси и в същото време уверени в себе си, интелигентни и сериозни, докато мръсниците не могат.

"Едни от най-сексапилните дами, които съм виждал, са носели обикновен потник и клин за йога, или памучна лятна рокля. Секси означава увереност и усмивка, а не дрехи и обувки", споделя Уард.



Категория: Изкуство
Прочетен: 1312 Коментари: 0 Гласове: 5

        Коледа.
       Затова и повечето хора усещат лек доскомфорт от задължението да се събират с много хора, с които да си разменят подаръци и да насилват изобретателността си по отношение на пожеланията.
      Коледа не е точно Нова година, нито е край на един период, нито е начало на нов. Това не е времето за приятелите, нито е времето за събиране с колеги (независимо, че са част от модерната традиция, служебните коледни партита са леко нелепи) това е моментът, в който се съсредоточаваме върху семейството.
     Дори в случаите, когато животът ни се е стекъл така, че нямаме съпруг и деца, или родителите са далеч, или  по някаква причина не чувстваме близост с тези хора, точно в този ден, закопняваме за  връзка, наситена с любов, която просто се предполага и е лишена от каквото и да било изискване да бъде заслужавана. 
    Точно както майката обича своето малко новородено бебе. Обича го, защото го обича. И това е напълно достатъчно, за да бъдат щастливи всички, увлечени във вихъра на тази безгранична любов.
    И дори да нямаме искрено желание да споделим постните сърми и боба с онези, които ни се "падат" близки, е разбираемо, че хиляди пъти предпочитаме да останем буквално "под завивките", в интимното пространство на своя свят, отколкото да се правим, че червеното наметало на розовобузестия старец с чувала е еманация на всичко, което сме заслужили през изминалата година.
    Коледа е свързана с Рождество Христово и затова не е чудно, че независимо от всички рекламни и маркетингови кампании, концепцията, че ще ни се въздаде според това колко сме "слушкали и папкали", издиша.
     Рождество Христово съвсем не означава просто раждането на едно дете, заченато чрез непорочно зачатие. Това е празникът на раждането на христовото съзнание, което не е нищо повече от постигане на състояние на чиста и неопредметена любов. Любов, която нехае за заслуги, послушание и отчет дали сме направили нещо повече от това, че същестуваме, за да бъдем обичани.
      Всеки има такъв момент на тишина и връзка със себе си по време на тези празници - и най-големите циници, даже, включително онези, които ще напишат като коментар отдолу, че сигурно нещо не ми се е получило като хората и затова така говоря.
      Въобще не искам да ми се получават нещата като "хората". Предпочитам да ми се получават като при "боговете", затова понякога не се разбираме с една дума. Но рано или късно ще дойдете на "мойто", защото няма начин някой да е напълно удовлетворен от проявите на хорската любов. Тя изисква прекалено много, гледа в чуждата паничка, създава си кумири, манипулира със страх и вина, уморителна е. И функционира с калкулатор.
      Имам една приятелка, която още от съвсем малка страдаше искрено и плачеше с истински сълзи, когато човекът, в когото е влюбена не й направи мноооого скъп подарък. Пишеше едни от най-красивите стихове за любов, но не приемаше друга проява на обич, освен инкрустираната с диаманти. Получава ги цял живот. Няма лошо.
        Някои от тях просто изхвърли в океана, за да не й напомнят никога за разочарованията, които изживя. Но в същото време всеки ден си купува живи цветя, за да може да изпитва неподправена любов от красотата, за която душата й копнее.   
       Разказвам тази кратка история не за да я съдим, аз обичам много тази жена. А защото вярвам, че загледани в коледното дръвче, с неговите нежни светлинки, търсим дълбоката си интимна връзка с красотата вътре в нас. 
      И едва когато я усетим, имаме и своята истинска човешка потребност да я споделим с други човешки същества - това е христовото съзнание, чиито символ е Рождество Христово. То не е нещо мистично, сектантско или църковно празнословие. То е щастието да обичаш.
       И никак не е случайно, че точно на този ден копнежът по семейство, с което да я споделим е по-силен от всякакви други желания. Насладете се на това усещане докрай, за да привлечете в живота си тази благодат. Защото утре задълженията на "калкулатора", с който светът ви оценява ще ви завъртят във вихъра си и ще забравите.
       Но чистата любов, която сте изпитали, няма да ви забрави, ще ви съпътства във всеки един момент, в който сте готови за истинска интимност. Включително онази "под завивките", която завинаги ще си остане голямото тържество на сливането между дух и материя.


ИНТЕРНЕТ


 :
 

Категория: Лични дневници
Прочетен: 1312 Коментари: 1 Гласове: 2
2 3 4 5  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: rosmistral
Категория: Лични дневници
Прочетен: 149860
Постинги: 76
Коментари: 62
Гласове: 1908
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031
Блогрол